С приближаването ни размерите на водния стълб стават величествени. Островът поразително прилича на някакъв огромен кит, чиято глава се издига на десетина разтега над вълните. Гейзерът — дума, която исландците произнасят „жейзир“ и която означава „ярост“ — се издига величествено на брега. От време на време се разнасят глухи гърмежи, огромната струя сякаш изпада в бясна ярост, разтърсва перчема си от пари и подскача до височината на облаците. Няма друг гейзер наоколо и цялата вулканична мощ се е събрала в него. Лъчите на електрическата светлина се смесват с тази ослепителна струя и капките се оцветяват с багрите на дъгата.
— Нека се приближим до брега — казва професорът.
Но трябва внимателно да се избегне този воден стълб, който може да обърна сала в един миг. Ханс сръчно маневрира и ни довежда до брега на островчето.
Скачам на брега, чичо ми след мене, а ловецът остава на поста си като човек, когото тия чудеса не могат да учудят.
Гранитната почва, примесена с кремъчен туф, трепери под краката ни като стените на парен котел, в който бесуват нажежени пари. Почвата е много гореща. Стигаме до малкия централен басейн, откъдето извира гейзерът. Водата клокочи в него и когато потапям термометъра, той показва сто шестдесет и три градуса.
Тази вода извира следователно от някакво нажежено огнище. Това противоречи на теориите на професор Лиденброк и аз не устоявам на желанието да подхвърля една забележка.
— Е — отвръща той. — С какво опровергава това моята теория?
— С нищо — отсичам аз сухо, като виждам, че се сблъсквам отново с непреклонното му упорство.
Но трябва да призная, че до този момент на нас изключително ни вървеше и поради някои неизвестни причини това пътешествие се извършваше при особени температурни условия. Но рано или късно ние положително ще стигнем до места, дето вътрешната топлина достига до най-високата си точка и надхвърля всички градации на термометъра.
Но ще видим, както казва професорът. Той дава на това вулканично островче името на племенника си и прави знак да се качим отново на сала.
Наблюдавам още няколко минути гейзера. Забелязвам, че струята му е непостоянна, силата й понякога намалява, после изведнъж става пак буйна — нещо, което отдавам на колебанията в налягането на парите, насъбрани в резервоара му.
Най-после тръгваме, като заобикаляме отвесните скали откъм южния бряг. Ханс е използувал престоя ни, за да сложи в ред сала.
Преди да отпътуваме, правя някои наблюдения, за да изчисля изминатото разстояние и го вписвам в дневника. Изминали сме двеста и седемдесет левги по море от порт Гройбен дотук и се намираме на шестстотин и двадесет левги от Исландия, под Англия.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА
Петък, 21 август — на следния ден чудният гейзер изчезна. Вятърът се усилва и ни отдалечава от остров Аксел. Бученето постепенно заглъхва.
Изглежда, че след малко времето ще се промени дотолкова, доколкото може изобщо да се говори тук за време. Атмосферните пари са наситени с електричество. Облаците надвисват над морето и добиват равномерен маслинен цвят. Електрическите лъчи едва успяват да проникнат през тази непроницаема завеса, спусната пред сцената, на която ей сега ще се разиграе драмата на бурите.
Като всяко живо същество аз изпитвам особено чувство от приближаването на стихията. На юг кълбестите облаци са зловещи. Те имат оня „неумолим“ вид, който често съм наблюдавал пред буря. Въздухът е тежък. Морето — тихо.
В далечината облаците приличат на едри, натрупани в живописен безпорядък кълба памук. Те постепенно набъбват и се сливат. Толкова са тежки, че не могат да се откъснат от линията на кръгозора, но силните пориви на вятъра ги разпръскват; те потъмняват и се разстилат в страшна наглед маса. Навремени някой кълбест облак, още осветен, подскача върху този сивкав килим, преди да бъде погълнат от непроницаемата му маса.
Очевидно въздухът е наситен с електричество. Пропит съм цял с него и косите ми са щръкнали, като че съм се приближил до електрическа машина. Струва ми се, че ако в този момент моите спътници ме докоснат, ще получат силен удар.
Към десет часа признаците на бурята се засилват. Вятърът стихва, сякаш за да поеме дълбоко въздух. Облакът прилича на огромен мях, в който се събират урагани.
Не искам да вярвам в заканите на небето и все пак не мога да се стърпя да не кажа:
— Времето се разваля.
Професорът не отговаря. Той е в убийствено настроение при вида на безкрайната водна шир. Той само вдига рамене.