Чичо се приближи до мен. Той произнесе няколко думи. Предполагам, че каза: „Загубени сме“, но не съм сигурен.
Реших да му напиша следното: „Да свием платното“. Със знак той ми дава да разбера, че е съгласен. Но докато успее да ми кимне, някакъв огнен диск се появява в края на сала. Мачтата и платното изчезват и виждам как изхвръкват на невероятна височина като фантастичната птица перодактил от първите векове.
Примрели сме от ужас. Синкавобялата топка е колкото десетдюймов снаряд. Тя се разхожда бавно и се върти с голяма скорост като пумпал, шибан от урагана. Тя лази тук-там катери се върху една греда, скача на раницата с храната, спуска се леко надолу, подскача и докосва сандъчето с барут. Ужас! Ние ще хвръкнем във въздуха! Но не! Ослепителният диск се отдалечава и се насочва към Ханс, който го гледа втренчено. После огненото кълбо се отправя към чичо ми, който бързо коленичи, за да го избегне. Най-сетне то се насочва към мене. Аз съм пребледнял и целият треперя, облян от светлина и топлина. Дискът се върти до крака ми. Опитвам се да го отместя, но не мога.
Във въздуха се носи силна миризма на озон. Тя прониква в гърлото и гърдите. Задушаваме се.
. . . . . . . . . . . . . . . .
Не разбирам защо не мога да си отместя крака. Той е като прикован на сала. Внезапно ми става ясно, че това електрическо кълбо е намагнетизирало желязото на сала. Уредите, инструментите, оръжията подскачат и със звън се удрят един о друг. Гвоздеите на подкованите ми обувки са залепнали в някакво парче желязо, забито в дървото. Не мога да поместя крака си.
Най-сетне с цената на огромно усилие успявам да го откъсна в момента, когато топката щеше да ме удари във вихрения си вървеж и да ме повлече, ако…
Ах, каква силна светлина! Топката се пръсва, обливат ни огнени езици.
После всичко угасва. Можах да видя чичо си, проснат на сала. Ханс все още бе на кормилото и буквално „бълваше огън“ под въздействието на електричеството, което е проникнало в него.
Накъде ли се носим? Накъде ли се носим?
. . . . . . . . . . . . . . . .
Вторник, 25 август. Свестявам се от продължителен припадък. Бурята продължава. Светкавиците се развихрят и бесуват като някакво пуснато във въздуха змийско гнездо.
Още ли сме сред морето? Да, и се носим с неизмерима бързина. Минали сме под Англия, под Ламанша, под Франция, а може би и под цяла Европа.
. . . . . . . . . . . . . . . .
Долавям някакъв нов шум. Очевидно морето се разбива о скали.
Но тогава…
. . . . . . . . . . . . . . . .
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА
Тук свършва това, което бях нарекъл „дневник на кораба“, спасен по чудо при корабокрушението. Продължавам разказа си.
Не мога да опиша какво се случи, когато салът се удари о скалите на брега. Паднах в морето и не се удавих, нито се пребих по острите ръбове на скалите само защото Ханс успя да ме сграбчи с яките си ръце и да ме издърпа на брега.
Смелият исландец ме пренесе далеч от вълните и ме остави върху топлия пясък до чичо ми.
После отново отиде към скалите, по които се разливаха яростно вълните, за да се опита да спаси нещата, оцелели след корабокрушението. Не можех да говоря. Бях съсипан от вълнение и умора. Трябваше ми цял час, за да се съвзема.
Проливният дъжд продължаваше, но това бе последният пристъп на бурята и ние разбрахме, че краят й наближава. Няколко скали ни предложиха естествен навес срещу небесния поток. Ханс приготви някаква закуска, която не докоснах, и тримата, изтощени от трите безсънни нощи, се унесохме в мъчителен сън.
На следния ден времето беше чудесно. По взаимно споразумение небето и морето се бяха укротили. Нямаше и следа от бурята. Когато се събудих, професорът ме приветствува радостно:
— Добре ли спа, мое момче?
Сякаш се намирахме в къщата на Кьонигщрасе. Като че слизам спокойно за закуска, като че в същия ден щях да се венчая за клетата Гройбен.
Уви! Ако бурята е тласнала сала на изток, значи сме минали под Германия и под скъпия ми Хамбург — под улицата, дето живееше най-скъпото ми същество. Едва четиридесет левги ни разделяха. Но това бяха четиридесет левги отвесна гранитна стена, които представляваха в действителност повече от хиляда левги.
Тия нерадостни мисли бързо минаха през ума ми, преди да отговоря на професора.
— А, така значи, не искаш да ми отговориш дали си спал добре? — повтори той.
— Отлично — отвърнах аз. — Още съм като разбит, но това няма значение.
— Никакво значение. Чувствуваш се малко уморен и нищо повече.
— Но вие ми се виждате тъй весел тая сутрин, чичо.
— Аз съм във възторг, мое момче! Във възторг! Ние пристигнахме.
— Нима стигнахме до целта на нашето пътешествие?