Достигнахме до едно място, където брегът се стесняваше Морето се разливаше почти до подножието на скалите, като оставяше ивица, широка до един разтег. Между две издадени напред скали забелязахме входа на мрачен тунел.
Тук върху плоска гранитна скала личаха полуизтрити тайнствени букви — инициалите на смелия и легендарен пътешественик:
— А. С!… — извика чичо ми. — Арне Сакнусем! Винаги Арне Сакнусем!
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА
От началото на пътешествието бях видял много чудни неща и си мислех, че нищо вече не може да ме изненада и учуди. Но когато видях тия две букви, издълбани тук преди триста години, аз се стъписах. Не само подписът на учения исландец можеше да се прочете върху скалата, но и камата, с която го бе издълбал, се намираше в ръцете ми. Бе невъзможно повече да се съмнявам в съществуването на пътешественика и в действителността на пътешествието му.
Докато тези мисли се въртяха в главата ми, професор Лиденброк се отдаде на възвеличаване на Арне Сакнусем.
— Чуден гений! — провикна се той. — Ти не си пропуснал нищо, за да посочиш и на други смъртни пътищата в земните недра и твоите събратя сега откриват следите, които си оставил преди три века в дъното на тия мрачни подземия. Ти си се погрижил и други да се възхищават на тези чудеса! Името ти, оставено ту тук, ту там, води право към целта пътешественика, достатъчно смел, за да тръгне по стъпките ти, това име ще бъде издълбано от собствената ти ръка и в центъра на земята! Сега аз също ще подпиша последната гранитна страница! Но нека от днес този нос, край това море, което ти пръв си открил, да носи во веки веков името нос Сакнусем!
Ето какво приблизително чух. Ентусиазмът, с който бяха пропити тия думи, се предаде и на мен. Някакъв вътрешен огън пламна в гърдите ми. Забравих опасностите по пътя, трудностите, които ще срещнем на връщане. Исках и аз да постигна онова, което друг бе направил, и нищо повече не ми се виждаше невъзможно.
— Напред! Напред! — извиках аз.
Спуснах се към мрачната галерия, но професорът — този буен човек, ме възпря и ме посъветва да бъда търпелив и хладнокръвен.
— Първо, ще се върнем при Ханс — каза той — и ще докараме сала тук.
С известна мъка се подчиних на тази заповед и се плъзнах бързо между крайбрежните скали. Докато вървяхме, аз казах:
— Не смятате ли, чичо, че досега обстоятелствата твърде много ни помагаха?
— Така ли мислиш, Аксел?
— Да. Дори бурята ни върна на правия път. Нека бъде блогословена! Хубавото време щеше да ни отдалечи от пътя ни, а тя ни върна към брега! Да допуснем, че бяхме ударили с носа (с носа на сала!) южните брегове на морето Лиденброк, какво щеше да стане с нас? Нямаше да открием името на Сакнусем и щяхме да се намираме на някакъв безизходен бряг.
— Наистина, Аксел, има нещо необикновено в това: уж плавахме на юг, а излязохме на север, и то на нос Сакнусем. Трябва да кажа, че това ми се вижда повече от чудно. Има нещо, което никак не мога да разбера.
— Какво значение има това? Няма защо да обясняваме фактите, трябва само да ги използуваме.
— Така е, мое момче, но…
— Ще тръгнем отново на север. Ще минем под северните европейски страни — Швеция, Русия, Сибир и кой знае още къде! Няма да се движим под африканските пустини, ни го под водите на океана! За друго не искам дори и да зная!
— Да, Аксел, ти имаш право и всичко се развива много добре от момента, когато изоставихме това водоравно море, което не можеше да ни изведе доникъде. Сега ще слизаме, ще слизаме, ще слизаме, само ще слизаме. Знаеш ли, че за да стигнем до центъра на земята, ни остават само хиляда и петстотин левги път?
— Ах! — извиках аз. — Не заслужава да се споменава тази подробност! Напред!
Този безумен разговор продължи и когато се върнахме при сала. Всичко бе готово за отплаване. Багажът бе натоварен. Качихме се на сала, вдигнахме платното и Ханс насочи сала покрай брега към нос Сакнусем.
Вятърът не беше благоприятен за такъв плавателен съд като нашия и бяхме принудени от време на време да се придвижваме с помощта на бастуните. Често скалите, които се издаваха навътре в морето, ни принуждаваха да описваме големи дъги. Но най-сетне след три часа плаване към шест часа вечерта стигнахме до удобно за акостиране място.
Скочих пръв на брега, след мен скочиха чичо ми и исландецът. Пътуването по море не бе ме успокоило. Напротив. Аз дори предложих да унищожим сала, за да прекъснем всякакъв път за отстъпление. Но чичо ми се противопостави. Той ни се видя необикновено въздържан.