— Поне — казах аз — да тръгнем, без да губим време.
— Добре, мое момче. Но нека преди това разгледаме тази нова галерия и да видим дали не ще стане нужда да приготвим въжените стълби.
Чичо ми включи румкорфовия апарат. Привързахме сала на брега и го оставихме. Входът на галерията се намираше само на двадесет крачки оттук и нашата малка група, предвождана от мен, се отправи незабавно към него.
Отверстието образуваше почти идеална окръжност и имаше четири-пет стъпки в диаметър. Тъмният тунел беше прокаран в голата скала, а еруптивните материи, на които някога е давал път, облепваха вътрешността му. Долната му част се намираше на равнището на земята и затова можеше да се стигне до него без никакъв труд.
Ние вървяхме по водоравен път, но след няколко стъпки пред нас се изпречи огромна скала.
— Проклета скала! — развиках се аз яростно, като видях непреодолимото препятствие.
Колкото и да търсихме наляво, надясно, нагоре, надолу, не намерихме никакъв проход, никакво разклонение. Изпитвах безкрайно разочарование и не исках да се примиря с тази пречка. Навеждах се. Гледах отдолу. Не видях никаква пукнатина. Гледах отгоре. Все същото гранитно препятствие. Ханс освети с фенера цялата стена, но не се виждаше никаква цепнатина.
Трябваше да се откажем от всякаква надежда да минем.
Аз бях седнал на земята, а чичо ми крачеше насам-натам в тунела.
— Но как е минал Сакнусем? — чудех се аз.
— Да — каза чичо ми. — И той ли е бил възпрепятствуван от тази каменна врата?
— Не, не! — възразих живо аз. — Тази скала е задръстила внезапно прохода след някой трус или някое магнетично явление, което разтърсва земята. Много години са минали между връщането на Сакнусем и свличането на тази скала. Тази галерия е била очевидно един от пътищата на лавата и еруптивните материи са минавали свободно през нея. Вижте, по гранитния свод личат пресни пукнатини. Сводът е образуван от отделни грамадни камъни, сякаш това подземие-е правено от някой великан. Един ден под влияние на силния натиск този блок се е срутил като свод, останал без опора и заприщил входа. Сакнусем не е срещнал това препятствие и ако не го съборим, ние сме недостойни да стигнем до центъра на земята!
Така говорех аз. Духът на професора ме бе овладял напълно. Геният на откритията ме вдъхновяваше. Бях забравил миналото, пренебрегвах бъдещето. За мен на повърхността на това земно кълбо, в което бях проникнал, не съществуваше нищо — нито градовете, нито полята, нито Хамбург, нито Кьонигщрасе, нито клетата ми Гройбен, която навярно смяташе, че съм загинал в земните недра.
— Е добре! — каза чичо ми. — Ще си пробием път с кирки и лостове!
— Скалата е много твърда за лост! — заявих аз.
— Тогава кирки.
— Много време ще отнеме!
— Но…
— Тогава барут! Мина! Ще минираме това препятствие и ще го вдигнем във въздуха!
— С барут!
— Разбира се. Всъщност работата се свежда до някакво парченце скала, което да се разбие!
— Ханс, залови се за работа! — извика чичо ми.
Исландецът отиде при сала и се върна с един лост, с който си послужи, за да направи огнище за мината. Това не бе никак лесно. Трябваше да се пробие достатъчно голяма дупка, за да се поберат петдесетте фунта пироксилинов взрив, експлозивната сила на който е четири пъти по-голяма от тази на обикновения барут.
Бях силно възбуден. Докато Ханс работеше, аз помагах на чичо си да приготви фитила, направен от овлажнен барут, увит в платнено чревце.
— Ще минем — казах аз.
— Ще минем — повтори чичо ми.
В полунощ привършихме сапьорската си дейност. Зарядът пироксилин бе поставен в огнището и фитилът се проточи през галерията до изхода й. Сега вече една искра бе достатъчна, за да приведе в действие този мощен способ.
— Утре — каза професорът.
Трябваше да се примиря и да чакам още шест безкрайни часа.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА
Следният ден, четвъртък, 27 август, ще остане паметна дата в това подземно пътешествие. Когато си спомням за нея, сърцето ми се разтуптява от ужас. От този миг нататък нашият разум, нашата съобразителност, нашето умение не играят вече никаква роля и ние станахме играчка в ръцете на природните стихии.
В шест часа бяхме на крак. Наближаваше моментът, когато щяхме да си пробием път през гранитната стена с помощта на барута.
Аз издействувах честта да възпламеня мината. Веднага след това трябваше да отида при другарите си на сала, който не бяхме разтоварили, и щяхме да се отдалечим, за да предотвратим всяка опасност, тъй като експлозията можеше да не се ограничи само във вътрешността на скалата.