Гледах тъпо! Просто не ми се вярваше. А всъщност защо ли се бях толкова загрижил за това? Дори да имахме храна за месеци или години, можехме ли да се измъкнем от дълбините, в които ни бе въвлякъл пороят? Имаше ли смисъл да се страхуваме от мъките на глада, когато смъртта дебнеше на всяка крачка? Дали изобщо щяхме да имаме време да загинем от глад?
Но по някаква чудна игра на въображението забравих сегашните опасности и се замислих за бъдещите, които си представих в ужасна светлина. А може би въпреки всичко щяхме да успеем да се измъкнем от развилнелия се порой и да се върнем на земната повърхност. Но не знаех как ще стане това, нито пък можех да си представя къде ще бъдем изхвърлени. Но дори едно на хиляда — все пак е някаква вероятност, докато опасността от гладна смърт не ни оставаше и най-малка надежда.
Мина ми през ума да кажа всичко на чичо, да му разкрия бедственото положение, в което бяхме изпаднали, и да пресметнем точно времето, което ни оставаше да живеем. Но намерих сили да не кажа нищо, защото исках той да запази хладнокръвие.
В този момент светлината на фенера постепенно намаля и той съвсем изгасна. Фитилът бе догорял и отново ни обгърна непрогледен мрак. Оставаше ни още един факел, но той не би могъл да гори и трябваше да изоставим всяка надежда да разпръснем мрака. Тогава аз като дете затворих очи, за да не гледам тъмнината.
След известно време, което ми се стори доста дълго, скоростта на сала се увеличи. Разбрах това по въздуха, който шибаше лицето ми. Наклонът на водата стана много голям и помислих, че вече не плаваме върху водата, а падаме. Имах чувството, че летя право надолу. Чичо ми и Ханс ме държаха здраво за ръцете.
Внезапно, след известно време, усетих някакъв удар. Салът не се беше блъснал в някакво препятствие, но беше престанал да пада. В този момент същински водопад се изсипа върху него. Дъхът ми се пресече и почнах да се давя.
Това неочаквано наводнение не трая много. След няколко секунди можах с пълни гърди да вдишам въздух. Чичо ми и Ханс стискаха ръцете ми до болка и тримата все още се намирахме върху сала.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА
Предполагам, че беше около десет часа вечерта. След това произшествие първото възприятие, което заработи, бе слухово. Почти веднага почнах да чувам. В галерията се възцари тишина и грохотът, който с часове ме бе проглушавал, заглъхна. Най-сетне долових като някакъв шепот следните думи на чичо си:
— Изкачваме се!
— Какво искате да кажете? — възкликнах аз.
— Да, ние се изкачваме! Изкачваме се!
Протегнах ръка и напипах стена. Ръката ми се разкървави. Изкачвахме се с голяма бързина.
— Факелът! Факелът! — възкликна професорът.
Ханс едва успя да го запали и макар пламъкът да бе обърнат надолу от възходящото ни движение, той хвърляше достатъчно светлина, за да виждаме наоколо.
— Така си мислех — каза чичо ми. — Намираме се в същински кладенец, който няма дори и четири разтега в диаметър. Водата достигна дъното на галерията и сега се изкачва заедно с нас.
— Къде?
— Това не зная, но трябва да сме готови да посрещнем всяка изненада. Изкачваме се с една бързина, която преценявам на два разтега в секунда или сто и двадесет тоаза в минута, или повече от три левги и половина в час. При такава бързина може да извървим доста път.
— Да. Ако нищо не ни спре и ако този кладенец води изобщо донякъде! Но ако той е затворен и ако въздухът постепенно се сгъсти под натиска на водната маса, ние ще бъдем смазани!
— Аксел — отвърна професорът съвсем спокойно, — положението ни е почти отчайващо, но имаме известни възможности да се спасим и аз мисля за тях. Всеки миг можем да загинем, но можем и всеки миг да бъдем спасени. Трябва да сме в състояние да използуваме и най-малките благоприятни обстоятелства.
— Но какво да правим?
— Трябва да се нахраним, за да възстановим силите си.
При тия думи погледнах вторачено чичо си. Сега вече трябваше да му нанеса удара, който исках да му спестя.
— Да се нахраним ли? — измънках аз.
— Да, и то веднага.
Професорът каза няколко датски думи на Ханс, който поклати глава.
— Как! — изрева професорът. — Нима сме останали без храна?
— Да. Ето какво е останало — едно парче сушено месо за трима ни!
Чичо ми ме гледаше, сякаш не искаше да разбере смисъла на думите ми.
— Е — казах аз, — още ли смятате, че ще можем да се спасим?
Не последва никакъв ответ.
Мина цял час. Започнах да изпитвам ужасен глад. Спътниците ми също страдаха, но никой от нас не смееше да посегне на тази жалка храна.