Често съм мислил върху това явление, но не намирам задоволително обяснение. Очевидно не се намирахме в главния канал на вулкана, а в страничен тунел, където се усещаше само далечно отражение на самото изригване.
Не помня колко пъти се повтори тази маневра. Зная само, че силата, която ни бе понесла, ставаше все по-голяма, изхвърляше ни като същински снаряд. При застоите горещият въздух спираше дъха ни и ние се задушавахме. Помислих си каква благодат ще бъде, ако внезапно бъдем пренесени в северните области и студът достигнеше тридесет градуса под нулата. Разюзданото ми въображение се понесе сред снежните равнини на Арктика и оживих момента, когато ще мога да се търкалям върху ледения килим на полюса! Постепенно главата ми, разтърсена от повторните трусове, съвсем се замая и ако не беше Ханс, щях на няколко пъти да си разбия черепа в гранитната скала.
Не си спомням какво точно стана през последните часове. Долавях само неясни, продължителни гърмежи, усещах трусове и бързото въртене на сала. Той се люшкаше по течната лава под дъжд от пепел сред съскащи пламъци. Някакъв ураган, сякаш предизвикан от мощен вентилатор, разгаряше подземните огньове. За последен път зърнах лицето на Ханс, осветено от пожарите, а в мен се надигаше безкраен страх, който могат да изпитват само осъдените, вързани на дулото на някое оръдие, в момента когато то гръмва и разпръсва тялото им в небесата.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Когато отново отворих очи, видях, че водачът ме бе хванал със силната си ръка през кръста. С другата той подкрепяше чичо ми. Не бях тежко ранен, но се чувствувах като пребит. Лежах на склона на някаква планина на две крачки от една пропаст, в която при най-малкото движение можех да полетя. Ханс ми бе спасил живота, когато съм се търкалял по склоновете на кратера.
— Къде се намираме? — попита чичо ми, който изглежда беше много ядосан, че се е върнал на земята. Ловецът вдигна рамене в недоумение.
— Не сме ли в Исландия? — попитах аз.
— Nej — отвърна Ханс.
— Как така не! — възкликна професорът.
— Ханс греши — прибавих аз, като се понадигнах. След безбройните изненади през това пътешествие трябваше ни да преживеем още едно. Очаквах да видя някакъв връх, покрит с вечни снегове, изправен сред пустинните полета на Севера и огрян от бледите лъчи на полярното небе. Но ние се намирахме върху склона на някаква планина под палещите лъчи на слънцето.
Не исках да вярвам на очите си, но слънцето, което изгаряше тялото ми, изключваше всяко съмнение. Бяхме излезли полуголи от кратера и грейналото слънце, което от два месеца не бяхме виждали, щедро ни заливаше със своята светлина и топлина.
Когато очите ми свикнаха с този блясък, опитах се да се ориентирам къде се намираме. Според мен би трябвало да се намираме поне на Шпицберген и не можех да се откажа така лесно от предположението си.
Професорът пръв заговори:
— Наистина никак не прилича на Исландия.
— Не е ли остров Жан Майен? — запитах аз.
— Не, мое момче. Това не е северен вулкан с гранитни хълмове и снежен калпак.
— Но…
— Гледай, Аксел, гледай!
Над нас на повече от петстотин стъпки, се възправяше кратерът на един вулкан. От него на всеки петнадесет минути със силен трясък се издигаше висок огнен стълб, примесен с шупливи камъни, пепел й лава. Усещах тръпките на планината, която дишаше подобно на кит и изхвърляше от време на време огън и въздух през огромните си духла. Под нас върху доста стръмен склон се стичаха потоци от еруптивни материи на разстояние от седем до осемстотин стъпки. Самият вулкан не беше повече от стотина разтега. Подножието му бе потънало в зелени дръвчета, между които различих маслини, смокини и лози, натежали от червени гроздове.
Трябваше да се съглася, че тази гледка с нищо не напомняше арктическа област.
Отвъд зеления пояс се виждаха водите на приказно море или езеро, които заобикаляха тази очарователна земя и я превръщаха в остров, широк няколко левги. На изток видях няколко къщурки и пристанище, в което се люшкаха по сините вълни някои чудновати лодки. Навътре в морето се издигаха над водата островчета. Те бяха неизброими и приличаха на мравуняци. На запад се мяркаха далечни брегове. Над едните се открояваха синкави планини с хармонично очертание Още по-далеч се възправяше висок, забулен в лек дим връх. На север необятната морска шир блестеше под слънчевите лъчи, тук-там личаха мачти или издуто от вятъра платно.
Неочакваната красота на тази гледка още повече увеличи възхищението ми.