Спаси ги само лекото вълнение на водата. Наистина Хиеро беше прекрасно трениран, но борбата с насекомите отвличаше вниманието му. Един случаен поглед към огледалото на вира, го накара да настръхне. Две раздалечаващи се ивици, образувани от някакво тяло, което напълно безшумно плаваше под водата, стремително ги наближаваха.
— Да бягаме! — викна Хиеро и пришпори лорса.
Звярът дръпна рязко напред и когато щракачът се подаде над водата, между тях и брега имаше цели три метра. Безсмислено беше да се бият. Хвъргачът, който се намираше на бедрото на Хиеро, както копието или ножът, са напълно безполезни против възрастна костенурка. Клотц усети това и независимо от силата и постоянната си готовност за схватки, предпочете отстъплението.
Отвратителната глава достигаше до метър дължина. Грамадното чудовище се притисна до земята, след което стремително се хвърли напред, като ноктите му задраскваха неприятно по скалите. Жълтите очи блестяха, а водата на потоци се изсипваше от високата сива коруба. Тежестта на този звяр достигаше три тона, но той бе невероятно повратлив. Преди Гибелта теглото им не е надминавало двадесет и пет килограма. Но с времето пораснали и станали едни от най-опасните обитатели на крайбрежните гъсталаци. Дори Народът на Бентовете се страхуваше от тях.
Но колкото и бърза да беше тази костенурка, тя не можеше да се мери по суша с изплашен лорс, който правеше огромни скокове. Когато щракачът показа главата си над скалистия гребен на островчето, бегълците се намираха вече на тредесетина метра разстояние от него и разплисвайки водата на локвите, се насочиха към пътя, по който бяха вървели. Тъпият представител на костенурковия род видя само една мяркаща се в далечината точка. стана му единствено възможността да изрази недоволството си с едно рязко щракане на челюстите си.
Едва бяха достигнали сушата, Хиеро дръпна поводите и се заслуша. Слабото тропане на буйфърите се чуваше някъде на югоизток. Те също трябваше да вървят в тази посока и затова човекът подкара лорса по следите на мигриращото стадо. И двамата бяха потресени от невнимателността си. А в лето Господне 7476 това можеше да струва много скъпо.
Хиеро бавно вървеше по пътя, който преди малко бе напуснал. Ездач и животно се движеха внимателно напред, като се опасяваха да не разтревожат бягащите в края на стадото самки с телета и стари отслабнали бикове. Над земята се носеше тежката миризма на буйфърите, почвата беше изпотъпкана от безбройните копита, а клоните на дърветата — изпочупени. Вонята на изпражненията надделяваше на другите миризми. И двамата — човек и лорс — се чувствуваха неуверено, тъй като бяха свикнали да вярват на обонянието си, така както на зрението и слуха си.
Но въпреки това Хиеро реши да върви след стадото. Пресметна, че то не е голямо — около две хиляди глави. Така отчасти избягваше доста опасности на зеления океан Тайга. Наистина и тук можеше нещо да ги причаква, но внимателният човек предпочита винаги по-малката опасност. След такова стадо вървяха хищници, които нападаха ранените, старите или младите и неукрепнали животни. Пред ездача се появи чифт сиви вълци и те от време на време поглеждаха към него, като се озъбваха и ръмжаха. Независимо от мутациите на животните и растенията вълците на практика бяха останали същите. Независимо на огромните изменения на света някои същества сякаш упорито се съпротивляваха на случайните генетически изменения. Пластичността на вълчите гени, която бе спомогнала да се отгледат стотици породи кучета, им помогна след Гибелта да запазят основния си вид. Но те станаха много по-умни и затова избягваха да нападат хората, но затова пък убиваха всяко домашно куче, което срещаха, като с дяволско търпение ги проследяваха. Хората на Тайгата непрекъснато наглеждаха своите кучета и през нощите ги затваряха на сигурно място.
Хиеро беше Заклинател и следователно учен, който знаеше всичко това, както и че вълците няма да го нападнат, ако не им даде повод. Мислено усети или както казваха „долови“ вълчата ненавист. Лорсът също притежаваше тази способност, но и двамата прецениха идващата заплаха като малка.
С отмерен тръст лорсът се движеше по следите на стадото, което се намираше на три километра напред. Този кален и разбит път някога беше основната търговска връзка между изтока на Канда и запада, където отиваше Хиеро. Републиката Метс, чийто гражданин беше, се простираше надалеч, но нямаше определени и ясни граници. В себе си включваше редица провинции на древна Канада — Саскъчуан, Манитоба, Алберта, а също и известна част на Северозападната територия. Въпреки огромната площ, на нея живееха сравнително малко хора, така че граници в смисъл на старото разбиране нямаше. Хората образуваха етнически или религиозни общности, отколкото национални.