Лорсът и ездачът му се намираха на осем дни път от най-източното Абатство на Метсианската Република. Тези места се намираха южно от основните търговски артерии, свързващи Метс с Алви и бяха малко известни. Като бе поразмислил Хиеро нарочно тръгна през тях, защото имаше намерение да се движи на юг и изток едновременно, а също така пътешествието щеше да даде нови данни за изследователските центрове на Абатствата.
Мисълта на Хиеро се върна отново към мисията му. Бе само един от шестимата доброволци, изпратени от Абатствата. Не изпитваше особени илюзии — задачата му беше извънредно опасна. Из белия свят бродеха жестоки зверове и още по-жестоки хора, които не признаваха никакви закони. Последните често встъпваха в открит съюз с тъмните сили и лемутите. А какво да се каже за самите лемути? Два пъти се беше сражавал на живот и смърт с тях. Преди две години глутница маймуноподобни същества, яхнали неоседлани гигантски кучета, атакува главният източен път на керваните. Тогава той командваше охраната. Независимо от бдителността му, независимо, че имаше на разположение рота опитни войници и цяла армия изпечени в разни схватки търговци, нападението едва бе отблъснато. Двадесет души загинаха, няколко коли изчезнаха, а не хванаха нито един пленник, нито жив, нито мъртъв, което в никакъв случай не беше добро постижение. Щом някой лемут падаше в боя, веднага петнистите кучеобразни създания ги измъкваха настрани.
Хиеро бе изучавал достатъчно лемутите в продължение на доста години и знаеше подробностите за тях като специалист, имащ ранг на Абат. И това му даваше право да твърди, че не знае много и че по широкия свят съществуват неща, за които той още няма никаква представа.
Мисълта за необходимостта да изследва предстоящия път и непосредственото близко бъдеще, накара Хиеро да спре лорса. При далечното виждане и ясновидството — независимо дали става с помощта на лукинаги или не, — винаги съществува силна опасност. Нечестивите често имаха такава телепатична мощ, че някои от тях възприемаха човешките мисли. Беше му напълно ясно какво ще стане ако глутница чудовища, подобни на онези, които нападнаха кервана, срещне самотен човек на пустия път.
Но ако съществуваше някаква опасност, далечното виждане понякога помагаше за избягването й. Най-важното бе да не изпада в крайности. Отец Абат учеше: „Вашите ум, знания и чувства са най-добрите ви помощници. Телепатическото търсене, далечното виждане, ясновидството и предсказването на бъдещето не ги заместват. И ако често пъти прибягвате до тези силнодействуващи средства, те могат да станат много опасни“. Това беше ясно. Хиеро Дъстин не беше безпомощен — като ветеран и опитен свещеник-офицер бе възприел тези съображения отдавна с разума си и ги бе превърнал в безпогрешни инстинкти.
Той бе насочил лорса си на север, встрани от пътя, когато чу близкия тропот на буйфърите. „Нещо много се разбързаха — удиви се, — защо ли?“ В началото на малка и огрята от слънцето поляна с ширина тредесетина метра спря и заповяда на Клотц да пази тишина и да наблюдава. Лорсът познаваше тази процедура не по-зле от човека. Вдигна глава и разтърси все още меките си рога. От лявата чанта на седлото Хиеро извади дървените знаци на Четиридесетте Символа, един голям кристал и ритуалното си наметало, което веднага настани на раменете си, седна по турски на земята и започна втренчено да гледа кристала. След известно време протегна лявата си ръка и с дланта си покри купчината дребни дървени фигурки, като с дясната направи кръстен знак.
— В името на Отца, Сина и Светия Дух — произнесе той. — Аз, свещеникът божи, моля да ми покажете пътя. Аз, смиреният служител хорски, моля за помощ по време на пътешествието ми. Аз, земното същество, моля за предзнаменование.
Съсредоточи се с поглед в кристала и насочи мисълта си по пътя към югоизточната му част, която бе най-близката му цел. Прозрачността на кристала се замъгли и изпълни с плаваща димка. Преди хиляди години антрополозите на двадесетия век отказваха да вярват на очите си, когато наблюдавали австралийските туземци да се взират в локвите вода и така да си разменят мисли на разстояние стотици километри. А един учен от седемдесет и петия век сега се готвеше да види, какво го очаква в опасното му странствуване.
Мъглата се разсея и той усети как се потапя в кристала, как става част от него. Прогони това познато усещане и ясно си представи, че лети във въздуха на височина стотици метри и гледа надолу към стадото буйфъри. За миг съзнанието му прецени, че използува очите на ястреб. Възникналото изображение се поклащаше назад-напред и описваше голяма дъга. Наблизо се виждаше езеро, по на юг течеше река, а встрани от нея се простираше блато. На известно разстояние пътя минаваше през натрупвания и свлачища. Видя ги за миг, но отбеляза, че на това място трябва да бъде предпазлив. Не държеше птицата под пълен контрол. Подобно нещо бе трудно и почти невъзможно. Но съсредоточеността му към предстоящия път привличаше съзнанието на всяко същество, което вижда този път по-ясно, отколкото той самият, както магнитът желязото. Ако отгоре нямаше птица, той би видял пътя с очите на бялка, намираща се на някой висок клон, в краен случай, при липса на по-подходящо — с очите на буйфърите. Най-добри „виждачи“ са ястребите и орлите. Срещат се често и на Хиеро му провървя. Наистина зрението им се различава от човешкото, но поне беше бинокулярно. Това обстоятелство не би предизвикало затруднения на човек с опита на Хиеро. При нужда би използувал и широко разположените очи на елените, които показваха две изображения.