— „Храна (хубаво) — повече? Лоши същества — ловци — ловци на хора — ловци на този човек — идват — близо са. Наоколо смърт — мечката помага човека?“ Последва неясна мисъл, от която човекът разбра, че мечока се опитва да каже името си. Оказа се непреводимо и най-близкото звучене приличаше на „Хърм“. Родил се беше преди три години и по тези места се оказал неотдавна. Опасността е реална и като пръстен обхваща мястото, където се намират. В кратък импулс на мечия мозък Хиеро долови излъчването на пълна и студена враждебност, излизаща от нещо раздуващо се и меко, нещо, което се намира на тайно място и обвива с паяжина на ужас цялата гора. Мечката повтори по-подробно това видение и сега свещеникът ясно видя заплашващата го опасност. Лемутите, слугите на Нечестивият! Нищо друго не беше в състояние да предизвика подобен ужас и отвращение в нормален човек или животно. Зад него Клотц запръхтя и заудря с копита по земята.
Хиеро закопча напълно чантата, като се обърна с гръб към животното. Сигурен бе, че не го заплашва с нищо, а младият мечок сам се нуждае от помощ. Хората рядко излизаха на лов за мечки и старата вражда на заселниците-пионери и тези същества повече не съществуваше. Като скочи на седлото, човекът изпрати на седналия звяр мисъл:
— „Къде?“
— „Следвай — не е опасно — първи — опасно — бавно — следвай“ — отвърна Хърм и се изправи на четири лапи. Клотц без напомняне тръгна подире му на разстояние десет-петнадесет метра. Това, че лорсът тръгна с охота след мечката, се показа на Хиеро като добър знак. Породата лорсове бяха отгледани не само за силата и скоростта им, но и за съобразителността им, а телепатичните им способности бяха по-важни от останалите физически качества.
Те поеха на юг и скоро пресякоха пътя. Тогава мечокът направи нещо, което смая Хиеро. Хърм подаде сигнал да спрат, върна се на прашния път, а после запълзя обратно по корем и така напълно изтри следите на широките копита на Клотц! Останаха само следите на буйфърите.
— „Следвай (Хърм) — върви твърда земя (тихо) — не следи“ — така достигна мисълта на мечока до Хиеро. — „Не говори — следвай (ме) само — други чуят — опасно“.
Хиеро кимна с глава. Мечокът наистина беше много умен. Изглежда, наблизо се намираше леговище на лемути и ако използуват връзка, могат да привлекат врага по следите си. Спомни си импулсът на ненавист и страх на Хърм, когато му показа тези създания. Преди да последва мечока го побиха тръпки.
Хърм се придвижваше напред с нормалната скорост за един голям лорс. Воинът-свещеник внимателно оглеждаше околността. Изведнъж забеляза, че се движат по твърда почва и гората е необикновено тиха. Великият Канди е винаги пълен с живот, както по дърветата, така и на земята и във въздуха. Тук гората мълчеше. По клоните не пробягаха белки, птици се виждаха малко, а следи от големи животни като елени, въобще не се забелязваха. В неподвижният зноен въздух на летния ден почти безшумните собствени движения отекваха гръмогласно в ушите на човека. Нещо мрачно потискаше съзнанието му, появи се усещане на натиск отвън, сякаш атмосферата бе станала плътна като гранитна скала.
Хиеро се прекръсти. Странната тишина и душевното отпадане бяха така неестествени, че можеха да бъдат следствие единствено на влиянието на силите на мрака — Нечестивият и помощниците му.
Хърм рязко спря. Без никакъв сигнал огромният лорс реагира мигновено. Спря и легна на земята до голяма купчина листа. Макар Клотц да тежеше повече от тон, той коленичи с грацията на танцьор и съвсем безшумно. На три метра пред муцуната му се бе проснал мечока и внимателно се взираше в гъсталака. Хиеро се притисна плътно на гърбината на лорса и се опита да съзре това, което предизвика тревогата на водача. Всичките заедно гледаха надолу в долчинката, която бе запълнена с пораснал елшак и редки храсталаци. Докато наблюдаваха, от високата гора на другата страна на падината и вдясно от тях се появи група странни създания.
Хиеро познаваше много видове лемути — хора-плъхове, Космати Ревльовци, вербери (мечки-вампири, които не бяха истински мечки) и други разновидности. Но тези бяха нова форма. Подобно на останалите лемути и те изглеждаха неприятно. Ниски на ръст, най-много метър и двадесет високи, те имаха мощни гърбове, яки тела и по земята стъпваха на полусгънатите си задни лапи. Когато се придвижваха, изглеждаше, че непрекъснато присядат и подскачат. Рунтавите им опашки се влачиха по земята. Кожата им бе покрита с жълтокафява мазна козина. Хитри и злобни очички проблясваха над острите им муцуни. Дори специалистите с труд биха проследили генетичния произход на този вид лемути от рода на дивата росомаха, а Хиеро просто ги индентифицира като нова и опасна разновидност. Развитите кръгли глави и блестящите очи подсказваха наличието на интелект. Съществата бяха голи, но всяко държеше дълга тояга с каменен накрайник. Вълните злоба се носеха от тях подобно на облаци пара. Бързо напредваха със забавната си подскачаща походка. След всеки два-три метра вървящият напред лемут, изглежда беше предводителя им, се спираше и душеше въздуха, земята и гората. Останалите внимателно стояха настрани. Троицата на края на падината замря и се стараеше дори да не диша. Косматите скачачи (така ги нарече Хиеро) се намираха на около седемдесет метра разстояние. Ако продължат направо през долчинката и се изкачат на брега, схватката бе неизбежна. Но като стигнаха средата на падината лемутите се спряха. Хиеро се напрегна и ръката му сграбчи дръжката на ножа. Внезапно от гората се появи нова фигура и лемутите също я забелязаха.