След като известно време забавлявах техни превъзходителства — те останаха безкрайно доволни и изненадани от тези развлечения, — помолих ги да ми направят честта да поднесат моите смирени чувства на уважение на своя господар императора, чиито добродетели напълно заслужено изпълват целия свят с възхищение и чиято кралска особа аз съм решил да посетя, преди да се завърна в родината си. И така, следния път, когато имах честта да видя нашия император, аз го помолих за разрешение да се представя на блефуския монарх, което той благоволи да ми даде, както ясно схванах, много неохотно; не можах да отгатна причината за тази студенина, докато едно известно лице не ми пошепна, че Флимнап и Болголам представили моите връзки с посланиците като проява на нелоялност към императора, макар подобна мисъл да не ми бе и минавала през ум. Тогава за първи път у мен започна да се поражда някаква все още доста неясна представа за кралските дворове и министрите им.
Трябва да отбележа, че посланиците разговаряха с мен чрез преводач, тъй като езиците на двете империи се различават един от друг толкова, колкото кои да е два езика в Европа, и всяка от тези две нации се гордее с древността, красотата и изразната сила на своя език и проявява открито своето презрение към езика на съседа си. Възползувайки се от предимството, което бе спечелил със завладяването на тяхната флота, императорът задължи посланиците да говорят и да представят акредитивните си писма на лилипутски език. Трябва обаче да се признае, че поради големите търговски връзки между двете кралства, поради обстоятелството, че политическите бежанци от двете страни постоянно намират убежище в другата страна, както и поради съществуващия и в двете империи обичай да се изпращат синовете на благородниците и на по-богатите дворяни в другата страна, за да се шлифоват, като видят свят и опознаят чужденците и техните нрави, повечето от видните личности, както и търговците и моряците от крайбрежните области, могат да разговарят на двата езика;
открих това, когато няколко седмици по-късно отидох да поднеса почитанията си на императора на Блефуску; това пътуване, което предприех в момент на големи беди, причинени от злобата на моите врагове, завърши много благополучно, както ще разкажа, когато му дойде редът.
Читателят си спомня, че за да си възвърна свободата, трябваше да подпиша договор, а някои от точките никак не ми се нравеха, защото бяха прекалено унизителни за мен, и единствено безизходното положение, в което се намирах, ме бе принудило да ги приема. Но тъй като сега бях „нардаг“, тоест имах най-високата титла в империята, смятах, че тези задължения са под достойнството ми; а и императорът (справедливостта изисква да изтъкна това) никога не ми спомена за тях. Както и да е, не мина много време и ми се удаде случай да направя на негово величество една — поне така ми се струваше тогава — изключително голяма услуга. Посред нощ бях стреснат от виковете на стотици хора пред вратата ми, които ме събудиха тъй внезапно, че доста се изплаших. Чух да се повтаря непрекъснато думата „бурглум“; няколко души от императорския двор си пробиха път сред тълпата и настоятелно ме помолиха веднага да отида в двореца, тъй като о покоите на кралицата избухнал пожар, причинен от небрежността на една придворна дама, която заспала, както четяла някакъв роман. Скочих в миг и понеже беше дадена заповед да се разчисти пътят пред мен, а при това и нощта беше лунна, успях да стигна до двореца, без да смачкам никого. Видях, че вече бяха опрели стълби о стените на покоите, имаше и достатъчно ведра, обаче носеха водата от доста далеч. Ведрата бяха колкото голям напръстник и бедните хорица ми ги подаваха с най-голяма бързина, но пламъците бяха тъй буйни, че водата не помагаше. Лесно можех да задуша огъня с дрехата си, но за нещастие в бързината я бях оставил в къщи и бях само по кожената си жилетка. Положението изглеждаше напълно безнадеждно и плачевно; и този великолепен дворец щеше неминуемо да изгори до основи, ако благодарение на необичайно за мен самообладание не се бях внезапно сетил за един необикновен способ. Предната вечер бях изпил голямо количество от едно превъзходно вино, наречено „глимигрим“ (блефуските го наричат „флунек“, но нашето се счита за по-добър сорт), което е много диуретично. По най-щастлива случайност не бях се освободил и от най-малката му част. Понеже се бях много приближил до пламъците и понеже работех усилено да ги загася, така се бях разгорещил, че виното започна да действува като урина, която излях в такова количество и насочих така сполучливо към съответните места, щото за три минути пожарът бе напълно потушен, и всички околни величествени сгради, изграждани в продължение на векове, бяха спасени от унищожение.