Крис Юън
Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам
На Джо
1.
— Искам да откраднеш нещо за мен.
Не за пръв път чувах тези думи, макар че обикновено човекът, който ги изричаше, обичаше първо да подготви почвата. Не и Американеца. Той мина директно на въпроса, и то съвсем небрежно. Ако бях по-посредствен писател, щях да ви кажа, че това накара звънчетата в главата ми да зазвънят тревожно, или че по гръбнака ми преминаха тръпки. Истината е, че ме накара да се заслушам малко по-внимателно.
— Нещо сте се объркали — отвърнах му. — Аз съм писател, не крадец.
— И то какъв. Следя работата ти. Добър си.
Усмихнах се.
— Драскач със скъпо образование, нищо повече.
— Да, като писател. Но като крадец, виж това е друго нещо. Имаш талант, хлапе, а това трудно се намира тук.
„Тук“ означаваше Амстердам. Или по-точно „тук“ бе един сумрачен бар на северното протежение на канала Кайзерсграхт, на двайсет минути пеша или на десет минути с колело от апартамента ми. Тясно местенце, стоплено повече от близостта на стените, отколкото от догарящите въглени в камината срещу масата ни. Бях се отбивал в него преди, макар и само пътьом, и когато Американеца ми предложи да се срещнем там, името не ми подсказа нищо. И ето ме тук с халба холандско пиво пред мен, последвана от опасно предложение.
Американеца се беше свързал с мен чрез страницата ми в интернет. Повечето автори на криминални романи в днешно време имат уеб страници и в моята, човек можеше да намери най-различна информация за мен и книгите ми. Имаше място за всяко едно от криминалетата, които бях написал досега и раздел с актуални новини с подробности за всички литературни четения, в които участвах, както и някои лични данни, които феновете ми вероятно искаха да научат, като например къде живея, докато пиша новия си роман. Освен това имаше и линк, който позволяваше на читателите да ми изпращат имейли и точно така се беше свързал Американеца с мен.
Работа за теб, беше написал той. Кажи си цената. Изслушай ме в „Кафе де Бруг“. 22 часа, четвъртък (утре).
Нямах представа кой е Американеца, нямах и причина да му вярвам, но трябва да призная, че отдавна бях престанал да се боря с изкушението, което представляваше всяка нова задача. Защото истината, ако още не сте се досетили, е, че аз не само пиша романи за изпечени крадци — по една случайност и аз самият съм такъв.
— Талантът, за който споменахте — отвърнах, — да предположим, че наистина притежавам такъв.
— Това с предположението ми харесва.
— Добре, тогава да предположим, че наистина притежавам този талант — любопитно ми е как бихте искали да го използвам.
Американеца се озърна през рамото ми към вратата, после през неговото рамо към дъното на бара. Когато се увери, че вратът му е в изправност и че никой не подслушва разговора ни, той бръкна във вътрешния джоб на якето си, извади малък предмет и го постави върху дървената маса пред мен. Оказа се фигурка на маймунка, горе-долу колкото палеца ми. Маймунката седеше на задните си части със свити към гърдите колене, затулваше с ръце очи, а устата й бе широко отворена, сякаш бе поразена от видяното във вътрешността на якето.
— Не видях — казах, донякъде на себе си, Американеца кимна и кръстоса ръце на гърдите си.
Взех маймунката да я огледам по-отблизо. От теглото и сухата грапавина разбрах, че фигурката е направена от гипс, това обясняваше защо изглеждаше леко недодялана. Според замисъла на създателя й смаяното изражение можеше да означава страх или дори глуповата радост. С оглед на всичко това трудно можех да допусна, че струва повече от шепа лири, или в случая долари или евро.
— Има още две такива маймунки — каза Американеца, което изобщо не ме изненада. — Едната си запушва ушите, втората — устата.
— Не думай.
— Искам да ги откраднеш.
Наведох глава на една страна.
— Да предположим, че мога… да ти ги взема. Не съм сигурен, че си струват усилията.
Американеца се наведе към мен и повдигна едната си вежда.
— Колко искаш, за да си струва усилието ти?
Намислих си цифра, после я удвоих.
— Десет хиляди евро.
— Тази вечер ли ги искаш?
Разсмях се.
— Но това не си струва — отвърнах и метнах фигурката обратно на Американеца, който побърза да я хване, преди да падне върху масата.
— За мен си струва, хлапе — рече той, внимателно избърса маймунката и я пъхна обратно във вътрешния джоб на якето си. — Какво ще кажеш?