— Продавам се много добре в Япония.
— Япония не е Холандия.
Ясно ми стана защо са го направили инспектор.
— Това рутинна проверка ли е? — попитах, като посочих паспорта си.
— Един човек се е свързал с вас преди няколко дни, господин Хауърд. В сряда вечер.
Той погледна нагоре и се втренчи в очите ми.
— Страхувам се, че не си спомням — отвърнах аз, колкото се може по-небрежно.
— Изпратил ви е имейл.
— Така ли? Изобщо не си спомням, но напоследък работя страшно много. Не знаете името му, така ли?
Бургграве продължаваше да ме изучава, търсеше някакви издайнически знаци. Усмихнах се колкото се може по-любезно и наклоних глава встрани.
— Казва се Парк.
— Не — отвърнах аз и поклатих глава, държах се, все едно се мъча да си спомня. — Страхувам се, че името не ми говори нищо.
— Разполагаме с лаптопа му. Според данните от него сте прочели съобщението му.
— О! — възкликнах аз. — Чакайте, чакайте. Да. Имах едно съобщение, сетих се сега, като го споменахте, може и от този човек да е било. Изтрих го веднага, защото беше много странно. Искаше да се видим в някакъв бар, доколкото си спомням. Обикновено читателите ми пращат въпроси свързани с някои от романите ми или ме питат дали ще им дам автограф. Рядко искат да се срещнат с мен.
— Срещнахте ли се с него?
Ококорих очи от изненада, после поклатих глава.
— Разбира се, че не. Пушите ли, инспекторе?
Избягах набързо от втренчения му поглед към бюрото си и взех пакета с цигари. Изнесох му цяло представление, докато си търсех огънче: погледнах под ръкописа си, в най-горното чекмедже на писалището, после го оставих за малко, за да ида до кухнята, като му подсказах с незапалената цигара в ръка и завъртане на очите какво търся.
В кухнята, изпуснах дъха, който не знаех, че сдържам и се опитах да помисля накъде да поведа нещата. Истината беше, че разполагах с малко възможности. Какъвто курс поемех сега, трябваше да го следвам и да видя къде ще ме отведе. Да лъжа един холандски полицейски служител, че не съм се срещал с мъж, който впоследствие е бил пребит до смърт, не беше най-умното нещо на света, но можеше да се окаже правилната линия на поведение, ако го изиграех както трябва. В крайна сметка бях останал с впечатлението, че Бургграве още не беше надникнал в миналото ми и ако не му дадях повод за подозрение, можеше никога да не се обади в британското посолство и изобщо да не разбере за досието ми.
Пресегнах се към печката, сграбчих кутията с кибрит, която държах там, и се върнах обратно във всекидневната. Тъкмо се канех да запаля, когато Бургграве посочи към запалката, която стоеше на съвсем видно място върху бюрото ми.
— Точно пред очите ми — отвърнах аз и махнах с ръка. — Непрекъснато го правя.
Бургграве с нищо не показа дали ми е повярвал, или не. Предполагам, че нямаше особено значение. Пресегнах се към запалката и си запалих цигарата, пламъкът се отрази в стъклата на очилата му.
— Значи не сте се срещнали с господин Парк? — попита той отново.
— Нали това казах.
— Но на него не сте му казали?
Издишах дима в стаята.
— Имате предвид дали съм отговорил на имейла му? Не, не съм. Предполагам, че е било грубо от моя страна. Но, разбирате ли, човек никога не знае какво искат такива хора или доколко са нормални. Реших, че като не му отговоря, той ще помисли, че не съм прочел съобщението му.
— Но компютърът ви е изпратил съобщение, че сте го прочели.
— Автоматично потвърждение, май така се казваше. Не съм помислил за това.
— Значи възможно е да е отишъл в този бар.
— „Кафе де Бруг“ — Кафенето на моста, май беше. Знам го къде е. Предполагам, че може и да е отишъл. Защо се интересувате, ако нямате нищо против, че ви питам?
Бургграве ме погледна отново изпитателно, сякаш запаметяваше изражението ми, за да може да прецени ефектът, който думите му щяха да произведат върху мен.
— Господин Парк е в болница. Бил е нападнат.
— О, боже! В кафенето ли?
— В апартамента си.
— И мислите, че може да знам нещо за това?
Бургграве предпазливо кимна с глава.
— Съжалявам, но не мога да ви помогна — отвърнах аз. — Какво казва господин Парк за всичко това?
— Той спи.
Намръщих се, опитах се да се направя на озадачен от противоречието между сериозното изражение на лицето му и думите, които беше казал.