Добре, че го направих, защото Бургграве с всички сили се опита да ми попречи да се свържа с адвокат и когато, най-накрая, такъв се появи в полицейския участък, в който ме бяха завели, английският му беше също толкова зле, колкото моят холандски. Като начало тримата седнахме около масата за разпити в оскъдно обзаведено помещение и започнахме да се разправяме на холандски, а след това и на развален английски, кога да ми бъде разрешена първата почивка. Препирнята продължи десетина минути, накрая се обърнах директно към Бургграве и му казах съвсем спокойно, че съм решил за сега да позволя да ме разпитват без присъствието на адвокат. И тогава направихме кратка почивка.
Когато продължихме, към Бургграве се бе присъединил същият униформен полицай, присъствал и на ареста ми. Държеше книга с меки корици в ръка. Бургграве хвърли книгата на масата пред мен, аз я вдигнах и разлистих страниците, все едно се чудех дали да й посветя следващите два часа от живота си и да я прочета. Обаче вече знаех какво става в нея, защото това беше първият ми криминален роман „Крадецът и петте пръста“, написана от Чарлз Е. Хауърд, имаше го във всички добри книжарници.
— На кого да напиша посвещението? — попитах, като направих знак на приятелчето на Бургграве да ми даде химикалката си. — На любимия ми холандец, може би?
Бургграве грабна химикалката от протегната ръка на колегата си и го изгледа кръвнишки. После седна на пластмасовия стол от другата страна на масата за разпити.
— Снимката — рече Бургграве, като отвори задната корица на книгата, — това не сте вие.
— Прав сте.
— Защо така?
— Читателките харесват красиви писатели — отвърнах аз, като присвих рамене. — Този май беше модел, избран по каталог.
— Но използвате истинското си име.
— Парадоксално, но факт.
— Пишете книги за престъпници.
— За крадец, да.
Той повдигна едната си вежда.
— И вие сте престъпник.
— Почакайте — отвърнах и се почесах по главата, — предполагам, че имате предвид инцидента от младежките ми години.
— Били сте осъден за кражба.
— Всъщност, за това че съм дал нещо, макар че, признавам, то бе предшествано от дребна кражба. Бях осъден на обществено полезен труд. Какво от това?
Бургграве прехапа устни и се облегна на стола.
— Интересно е. Мисля, че сте престъпник, пишете книги за престъпник и лъжете, че не сте се срещали с престъпник.
— Ами — започнах аз, — не се определям като престъпник. Що се отнася до лъжата, не знам за какво говорите.
Бургграве театрално поклати глава, все едно е озадачен от отговора ми, след което свали кристалночистите си очила, за да ги избърше ненужно с носната си кърпа. Когато свърши, ги сложи отново и премигна към мен, сякаш ме виждаше за пръв път и очилата изведнъж му осигуриха рядка форма на суперзрение, което му позволява да прозре ясно лъжите ми.
— Казахте ми, че не сте се срещали с господин Парк?
— Така ли? Трябва да призная, че не си спомням всички подробности от нашия разговор.
— Казахте, че не сте се срещали с него. Но аз имам свидетели. Трима мъже са ви видели в „Кафе де Бруг“ в сряда вечерта.
— Как е възможно? — попитах. — Надявам се, че не сте им показали снимката от корицата на романа ми. Би било крайно подвеждащо.
— Описаха ви.
— Явно умеят да описват много живо.
— Мога да уредя да ви разпознаят, ако желаете.
Замислих се. Нямаше особен смисъл да продължавам да го дразня.
— Не мисля, че е необходимо — отвърнах аз.
— Значи признавате, че преди ме излъгахте?
— Да, срещнах се с господин Парк. Но ви казвам, страхувам се, че не си спомням какво точно сме говорили предишния път. Знам, че разговорът ни тогава не беше официален разпит.
Бургграве изръмжа гърлено.
— Защо се срещнахте? — рязко попита той.
— Предпочитам да не казвам.
— Вече сте арестуван — рече той и ми размаха пръст. — Трябва да отговаряте на въпросите ми. Човекът лежи в болница.
— Нямам вина за това.
— Докажете го.
— Как?
— Отговорете на въпросите ми!
— Не съм сигурен, че ми вярвате. Смятам, че сте доста закостенял човек, инспекторе — обърнах се към безмълвния му колега. — Винаги ли е такъв? — попитах го.