— Хрумна ми още нещо — рекох. — Да предположим, че за тези двама мъже фигурките са също толкова ценни, колкото и за теб, какво ще стане, когато се приберат у дома след вечерята и забележат, че маймунките липсват — веднага ще те заподозрат.
Той поклати глава.
— Имат ми доверие.
— Може би. Но ако те заподозрат и дойдат да те търсят, разбираш колко лесно може да изскочи името ми.
— Не и от тази уста.
— Ти го казваш. Но на мен не ми харесва.
— Добре, ще опитам по друг начин — нямам намерение да съм на място, където могат да ме открият. Срещаме се в седем и ще сме приключили с вечерята до десет — това ти дава три часа да си свършиш работата, което според мен е достатъчно време. Барът затваря в единайсет, а аз съм предвидил да дойдеш с фигурките в десет и половина. Ако всичко върви по план, ще съм напуснал Амстердам до полунощ. И няма да се върна повече.
— Напускаш Холандия?
— Виж сега, няма нужда да знаеш толкова, нали така?
Замълчах, опитах нещо друго.
— Времето е малко. Да кажем, че не успея да отворя сейфа.
— Ще го отвориш.
— Или не открия маймунката в апартамента.
— Мъжът я държи под възглавницата си.
Намръщих се.
— Спи с нея?
— Хич не ме е грижа дали спи с нея. Но ще я откриеш под възглавницата му.
Облегнах се назад и огледах помещението. Блондинката бършеше барплота с влажна кърпа, косата танцуваше около лицето й. Единствените други клиенти бяха трима холандци, които пиеха бира на една маса близо до вратата. Смееха се и се потупваха един друг по гърба, ухилени до ушите, сякаш животът просто не можеше да стане по-хубав. Зад тях проливният дъжд биеше по витрините и замъгляваше контурите на осветения мост над канала, който виждах от другата страна на стъклото. Въздъхнах и му го казах направо:
— Слушай, ще трябва да ти откажа. Не знам как си ме открил и това е част от проблема. Другото нещо е, че искаш да стане утре вечер и това ме притеснява. Обичам да огледам една работа, да я обмисля, преди да се заема с нея, а ти не ми даваш нужното време.
Американеца сплете пръсти върху масата и заудря палците си един в друг.
— Да кажем, че удвоя хонорара ти?
— Колкото и да е странно — отвърнах му аз, — това ще ме притесни допълнително. Виждаш ли, сега вече съм сигурен, че за теб е жизненоважно, неизвестно поради каква причина, това да стане утре вечер. И фактът, че си готов да ми платиш двайсет хиляди, ме кара да мисля, че рискът е двойно по-голям, отколкото смятах първоначално.
— Рискът е част от работата. Както и възнаграждението.
— Все пак, отговорът ми е не.
Американеца се намръщи и уморено поклати глава. После бръкна в ръкава на якето си и извади къс хартия. Поколеба се за миг, погледна ме още веднъж право в очите, преди да плъзне листчето към мен.
— Хлапе, ще трябва да рискувам. Тук са написани адресите. Искам да ги имаш. Да речем, че дойде утре вечер, стане седем часа и ти промениш решението си.
— Няма да стане.
— И ти си уверен в това? Но защо да не допуснем възможността, че може да размислиш? В такъв случай имаш подробностите, които ти трябват и всичко е под твой контрол. Ти решаваш.
Погледнах го на свой ред втренчено и какъвто бях глупак се пресегнах и взех листчето.
— Точно така, хлапе — каза ми той. — Моля те само да си помислиш.
2.
Че си помислих, помислих си, правих това през по-голямата част от нощта и през целия следващ ден. Мислех за това, дори когато редактирах ръкописа, който седеше на бюрото ми, мислех и по време на обедната си разходка и после, когато излязох да си купя пакет цигари към три часа. И продължавах да мисля, когато се озовах пред витрината на „Кафе де Бруг“ в седем и петнайсет по-късно същата вечер.
Американеца наистина беше вътре, седнал на същата маса и с него имаше още двама мъже. Те бяха по-млади от Американеца и се обличаха по европейски, макар че не можех да кажа дали бяха холандци, без да ги чуя да говорят. Имаха еднакви кожени якета и светли джинси, но физически бяха пълна противоположност. Мъжът с гръб към мен беше як с дебел врат и бръсната глава, докато приятелят му беше слаб като клечка, почти болнав на вид, с хлътнали бузи — имаше вид на човек, който е дръпнал препалено силно от цигарата и е забравил да издиша. Това ли бяха мъжете, които живееха на баржата и в апартамента в Йордаан и ако бяха — кой от тях къде живееше? Разконспирирах Слаботелесния като собственика на баржа, защото не си го представях да слиза и качва пет етажа всеки ден без помощта на медицински екип и агитка от група мажоретки отпред, но пък Здравеняка не ми изглеждаше достатъчно паралия, за да живее в Йордаан. Защо съдиш за книгата по корицата, ще речете вие. Самият аз при всички случаи се надявах, че изобщо не изглеждам като крадец.