Марике не изглеждаше изненадана, че ме вижда. Без да промълви нито дума, остави бара на грижите на жената на средна възраст, с която работеше и ме поведе към апартамента на горния етаж. Щом влязохме, тя се настани на плетеното си канапе и запали свита на ръка цигара. Цигарата се оказа с марихуана. Предложи ми да си дръпна и когато махнах с ръка, издуха дълга струя сладникав дим към лицето ми. Премигнах, вдишах съвсем малко.
Беше облечена с джинси с ниска талия и яркорозов пуловер. Шоколадовият й корем се виждаше и от начина, по който пуловерът се впиваше и очертаваше чудесно гърдите й, разбрах, че не носи сутиен. Изчаках да залепи устни отново за цигарата и да си дръпне още веднъж и щом си напълни устата с пушек, подкарах направо:
— Поела си страшен риск с показанията си — рекох аз. — Ами ако вече им бях казал истината?
— Не смятах, че изобщо ще им кажеш нещо — каза тя и издиша кръгчета от син дим заедно с думите си. — Нали и на мен така ми каза, когато намерихме Майкъл.
— Тогава беше различно. Беше импулсивно.
Марике ме изгледа за миг и, дори за толкова кратко време, зениците й изглежда се разшириха мъничко и чертите й започнаха да омекват.
— И какво като съм рискувала? — попита тя, леко провлачваше думите. — Ти не си убил Майкъл. Знам го.
— Съжалявам, че е мъртъв.
Тя кимна и дръпна още веднъж от цигарата с трева.
— Той те харесваше — успя да промълви с измъчен глас.
— Говорили сме само веднъж.
— Няма значение — продължи и се закашля. — Каза, че си умен.
— Явно не достатъчно, за да не ме арестуват.
— Но не си им казал какво искаше от теб Майкъл. За кражбата?
Поклатих глава.
— Казах им, че Майкъл е искал да напиша книга за него. Нищо повече.
— Повярваха ли ти?
— Не. Но ти си дала показания и трябваше да ме пуснат. На Бургграве никак не му хареса.
Дръпна си още веднъж от тревата. Явно й харесваше. Напрежението в лицето й намаля отново и очите й се замъглиха, погледът й стана замечтан. Почудих се колко ли е изпушила, откакто Майкъл беше умрял. Доколко е била в час, докато е давала показанията си.
— Какво им каза, че сме пушили трева заедно?
— Казах им, че сме любовници — отвърна тя, съвсем спокойно и тръсна малко пепел в една чаша на масата за кафе.
— Но те знаят, че си имала връзка с Майкъл.
— Да, но не е чак толкова трудно да повярват, че може да съм спала и с теб — каза тя и изправи гърба си. — Или че не си искал да казваш на полицаите за това.
Насилих се да вдигна поглед от гърдите към лицето й.
— Можех да им кажа, след като вече е бил мъртъв.
Тя се намръщи.
— Но аз им казах вчера.
— Вчера ли? По кое време?
— Късно беше, може би към единайсет — отвърна тя и се нацупи. — Отидох в участъка, когато жената ме извика. Ример, нали?
— Но Бургграве ме държа до днес следобед — казах донякъде на себе си. — Нищо чудно, че му беше ядосана.
— Не знаех.
— Да — отговорих аз и се извърнах към нея, — на това е разчитал. Имам усещането, че не вярва и на двама ни.
Марике свали цигарата и ме погледна въпросително, движенията й бяха забавени.
— Но сега всичко свърши, нали?
— Не знам — отвърнах и присвих рамене. — Може би. Двамата мъже, с които се е срещал Майкъл, знаят ли за теб?
— Не, внимавахме.
— И наистина не знаеш имената им?
Тя поклати глава, после изведнъж вдигна рязко поглед.
— Но ти знаеш къде живеят. Нали си бил там?
— И?
— Можем да кажем на полицията!
— Не виждам как — казах аз. — Веднага ще стане ясно, че лъжем.
Марике отново си дръпна замислено. После кимна, сякаш за да потвърди идеята, която се оформяше в ума й.
— Ще кажем, че сме открили някакви документи, че Майкъл е оставил имената им тук, където мога да ги открия.
— Но ние не знаем имената им.
— Адресите тогава.
— Може и да стане. Не съм сигурен. Искаш ли да ги хванат?
— Разбира се.
— Но не сме сигурни, че те са го убили.
— Кой друг може да бъде?
— Е, точно това е въпросът.
Облегнах се назад и вдигнах ръце нагоре, сякаш бях готов да приема всякакви предложения. Марике ме гледаше, лицето й беше съвсем сериозно. Не отместих поглед. Втренчих се в нея на свой ред, просто така. Най-ненадейно тя се изкиска. Кикотът се изплъзна от устата й, сякаш нямаше представа, че ще излезе и заедно с него се появи облак упойващ дим. Тя потисна смеха си, ококори очи, присви се на две, като цялото й тяло се разтресе. После се изправи, пое дълбоко въздух, задържа го и се помъчи да си възвърне самообладанието. Изпъна гърба си и вдиша дълбоко през носа, гърдите й се издуха през розовия пуловер по начин, който се опитах да не забелязвам. Погледнах я отново в лицето, в ъгълчетата на устните й трептеше замаяна усмивка и тя отвърна очи от мен и се втренчи в ъгъла на тавана. Помъчи се отново да придаде сериозен израз на лицето си, но още една усмивка й се изплъзна. Тя я отпрати, пропъди я от лицето си с две ръце, въздъхна, дръпна още веднъж, по-дълбоко, отколкото досега, загаси цигарата с трева в пепелника на ниската масичка помежду ни, изправи се и прекоси разстоянието до мен. Спря само за миг при краката ми, после, сякаш най-накрая бе взела решение, ме възседна, наведе лицето си към моето и притисна устни към моите. Разтвори устата ми с език и издиша леко и когато се целунахме, димът от марихуана се понесе около нас, закачи се в ухаещата й на сладко коса и задраска в гърлото ми.