Лежахме на леглото на Марике, докато тя палеше нова цигара с трева, която изпушихме заедно. Докато въртях кичур от косата й между пръстите си, гледах как димът се носи нагоре и увисва във въздуха над мен. Отпусна глава върху гърдите ми и преметна крак през кръста ми. И докато дърпах за последно, най-сетне ме попита това, което през цялото време беше искала да узнае.
— Чарли, ще ми дадеш ли двете маймунки?
— Но ти нямаш третата — отвърнах и издишах дима.
Поклати глава на гърдите ми.
— Каква е ползата?
— Дай ми ги. Моля те. Искам двете, които открадна.
Изиграх цял етюд уж че обмислям предложението.
— У теб ли са двайсетте хиляди?
— Майкъл ме накара да ги прибера тук.
— Тогава трябва да идем до моя апартамент.
14.
Честна дума, в мига, в който стигнахме до апартамента ми, разбрах, че някой е влизал вътре. Заради интуицията на крадец. Заради дребните неща, които бях научил през годините на влизане с взлом. Заради факта че вратата ми беше изкъртена от пантите и лежеше просната на пода на всекидневната.
Щом видях вратата, казах на Марике да ме изчака в коридора и влязох предпазливо вътре. Не очаквах да заваря никого, но не исках и да поемам излишни рискове. Не ми беше нужно много време, за да проверя. Трябваше да претърся само всекидневната, кухнята, банята и спалнята. Щом се убедих, че няма никого, върнах се до входната врата и казах на Марике да ме последва.
— Извинявай за неразборията — казах й аз.
— Но това е абсурдно — възкликна тя. — Чарли, това е ужасно.
Наистина беше ужасно, дори и за начинаещ взломаджия. Беше разпръснал по пода всичките ми вещи — книги, ръкописи, бележки, дискове, снимки, дори и лаптопа ми. Беше нарязал и изтърбушил меката мебел във всекидневната, същото беше сторил и в спалнята с дрехите, чаршафите и матрака, на който спях. В банята беше свалил декоративния панел на ваната, извадил шперцовете ми от скривалището им и ги беше изсипал във ваната. В кухнята всички врати на шкафовете зееха отворени и храната и посудата в тях беше изсипана на голяма лепкава купчина на пода. Вратата на хладилника съща беше отворена и в основата му се беше събрала локва вода, откъдето се беше разпростряла до покупките и беше образувала воняща токсична каша.
Изведох Марике от кухнята и се върнахме обратно във всекидневната. Запътих се към писалището и пътьом вдигнах счупеното му чекмедже от пода. Оставих чекмеджето настрани, коленичих и опипах мястото, където чекмеджето беше стояло. Пръстите ми претърсваха отвора, но колкото и да се стараеха, не можаха да открият фигурките. Раменете ми увиснаха, обърнах се към нея и поклатих глава.
— Няма ги.
— Не — промълви тя през стиснати зъби, като пубертет, който се опитва да отрече очевидното.
— Съжалявам — казах й. — Мислех, че тук са на сигурно място. Бях сложил добри ключалки на вратата. А и не мислех, че някой ще разбере, че съм замесен.
— Кой може да знае?
— Може арестът ми да е намерил място във вестниците. Това ме е свързало с Майкъл и е било лесно да открият къде живея. Повече от ясно е, нали така? Вторият взломаджия, мъжът, който проникна в апартамента в Йордаан, докато още бях там, той го е направил.
Марике ми се намръщи.
— Кое му е ясното? — попита тя.