— Искаш ли да се опитам да разбера дали ще има опело?
— Не, благодаря ти.
— Стори ми се добър човек — казах аз.
— Да. И отличен крадец.
— Сигурен съм — замълчах за миг, после се изкашлях. — Пиер, не искам да бъда груб, но трябва да те попитам нещо. Когато Майкъл говори с теб за това какво му трябва, препоръча ли му още някого?
— В Амстердам ли? Не. Само теб, Чарли.
— Тогава къде би отишъл, ако е искал да наеме втори крадец?
— Това не знам. Защо му е да го прави?
— Точно това се питам и аз — отвърнах му. — Но не се тревожи. Вече много ми помогна.
— Щом казваш, Чарли. Но моля те пази се, Чарли. В момента в Амстердам явно не е безопасно място за крадци.
Нямаше как да не се съглася с него. Затворих телефона, разтърках очи, изстенах жално, след това станах от пода и се отправих обратно към кухнята. Всичко си беше така, както го бях оставил, жалката свинщина по средата на пода. Прескочих локвата от хладилника и сритах една кутия от овесени ядки и руло домакинска хартия настрани, така че да има върху какво да стъпя. След това започнах да ровя из лепкавите гадни боклуци, докато не открих кутията с прах за пране. Избърсах ръка в панталоните си, бръкнах в кутията и зарових в праха с аромат на цитрусови плодове, докато не открих това, което търсех. Огледах се, за да проверя дали някой не наблюдавали извадих двете маймунки от скривалището им на дъното на кутията. Избърсах гранулите от праха за пране, после вдигнах фигурките пред очите си и се запитах вероятно за стотен път какво им е толкова ценното.
15.
Станах рано на следващата сутрин, което можеше да ме изненада, като се има предвид, че предишната нощ в ареста не бях спал, ако не беше фактът, че след като го бяха нарязали и изтърбушили, матракът ми вече не беше толкова удобен. В известен смисъл ранното ми ставане беше същинска благодат, защото означаваше, че щях да свърша голяма част от чистенето и подреждането, без това да повлияе кой знае колко върху плановете ми за деня. До девет успях да извикам дърводелец, който да постави нова врата на апартамента ми, след което двамата се заехме заедно да монтираме старите ми брави на новата врата. Можех да сменя ключалките, разбира се, по щеше да ми струва солидна сума, а и нямаше особен смисъл, тъй като те си работеха. Не бях оставил резервна връзка с ключове да се мотае вътре, пък и този, който беше нахлул и без това бе имал твърдото намерение да заобиколи двете надеждни брави.
Щом приключих с дърводелеца и го изпратих да си върви, се обадих на Хенри Ръдърфорд и го попитах дали не иска да го почерпя една закуска. Той прие с удоволствие и се уговорихме да се срещнем в един кафе-ресторант на „Вестермаркт“, недалеч от „Вестеркерк“ и къщата на Ане Франк. Пристигнах преди него и се настаних на една маса до прозореца. Когато се появи, си поговорихме общи приказки над чиниите с пържени яйца и шунка и чашите със силно черно кафе, след което го попитах дали не може да ми отдели час-два и да ме придружи до градската библиотека. Ръдърфорд се съгласи с готовност, характерна за хората, които обичат пари в брой, и аз го поведох надолу по канала Принсенграхт под приятните лъчи на утринното слънце, което се отразяваше във водата и огряваше пъстрите холандски баржи и престижните кафяви тухлени сгради покрай бреговете на канала. В библиотеката Ръдърфорд говореше, а аз слушах как на перфектен холандски уреди с момичето на гишето да ни осигури достъп до машината за микрофилми и поредицата от диапозитиви, съдържащи стари броеве на „Де Телеграф“ и „Ен Ер Це Ханделсблат“ отпреди дванайсетина години. Момичето взе диапозитивите в ръка и ни отведе до отделна стаичка, където Ръдърфорд метна сакото си на гърба на стола и запретна ръкавите на ризата си, а пък аз придърпах още един стол, така че да седна до него и да му помагам, с каквото мога.
Двамата заедно прекарахме три от възможно най-протяжните часове от живота ми пред старовремската на вид машина, прехвърляйки набързо купища заглавия на холандски, които рядко добиваха дори смътно значение за мен. Чест прави на Ръдърфорд, че нито веднъж не се оплака и макар че аз се извиних неколкократно за същността на задачата, която му поставих, той се оказа самото определение за прилежно усърдие. С течение на времето достигнах до фазата, в която можех да затворя очи и да продължа да виждам как жълтеникавите вестникарски архиви се въртят от вътрешната страна на клепачите ми. Ако не ни беше излязъл късметът, сигурен съм, че не след дълго щях да зарежа цялото мероприятие, да кажа на Ръдърфорд да остави всичко. Но Ръдърфорд изведнъж нададе приглушен радостен вик и ми показа това, което търсехме на първата страница на един октомврийски брой на „Де Телеграаф“ от 1995 г.