Ръдърфорд набързо си записа някои подробности, след което се преместихме в един бар малко по-надолу по канала. Поръчах два печени сандвича с шунка и няколко чаши „Хайнекен“ и след като напълнихме стомасите си с храна, Ръдърфорд разгъна листа, на който си беше водил бележки и ми каза каквото исках да знам.
— При всички случаи обирът не е бил добре изпипан — започна той, като попи мазните си устни с хартиена салфетка. — Статията, която открихме, е съдебен репортаж от процеса срещу твоя американски приятел. Явно се е опитал да извърши една от най-големите кражби на диаманти в историята на Амстердам.
— Така ли?
— О, да. По това време имало една доста голяма търговска компания, казвала се е „Ван Зант Диамантс“. Чувал ли си за нея?
— Нищо не ми говори.
— Няма и откъде да ти говори — Ръдърфорд пресуши част от бирата си, като междувременно махна с ръка, за да ми покаже, че се кани да продължи: — Минали си пет-шест години, откакто са били купени — рече той и изпъшка — от една южноафриканска мултинационална компания май. По онова време обаче са били голяма компания в Холандия. Всеки холандец я е знаел.
— И са се занимавали с търговия на диаманти?
Остави халбата си встрани и поклати глава.
— Скъпоценни камъни, май е по-точно казано, макар че са били основно диаманти. Подобно на много холандски търговци на скъпоценни камъни внасяли изкопаните в мините камъни от бившите холандски колонии и ги обработвали тук, в Амстердам. Имаха фабрика до Остердок със значителен брой складове, ако си спомням правилно — вдигна очи към тавана, сякаш отговорът беше издълбан над главите ни. — Да, така е, името на компанията беше изписано на фасадата на сградите.
— Значи са били голяма работа.
— Да. Също като диамантите, с които търгуваха. Без съмнение едни от най-хубавите камъни в света.
— И Майкъл е откраднал няколко?
— Да, макар че за броя им може да се поспори. В статията не ставаше ясно. Явно част от камъните са били открити в дома му, така са го хванали, но се предполага, че са били откраднати много повече. „Ван Зант Диамантс“ обаче отрекли незабавно.
— Потулили работата?
— Явно това се намекваше. Несъмнено е щяло да накърни интересите им, ако хората разберат, че мерките им за сигурност не са железни.
Кимнах, като си дадох вид, че не забелязвам начина, по който Ръдърфорд гледаше към остатъка от сандвича ми.
— Значи е бил съден за обир?
— Обир при утежняващи вината обстоятелства и убийство. Затова са го осъдили накрая.
— Да, убил е един пазач.
— Пазач от охраната, който е работел за компанията — отвърна Ръдърфорд, като си погледна бележките. — Някой си Роберт Волкерс, на 44 години. Явно е заварил Американеца, докато онзи се е опитвал да проникне в главния склад за диаманти. Американеца го е застрелял.
— Носел е пистолет? — попитах аз, като напъхах последния залък от сандвича с шунка в устата си.
— Така изглежда — отвърна Ръдърфорд със стиснати устни.
— Никога досега не съм чувал професионален крадец да носи пистолет.
Ръдърфорд присви рамене.
— Е, твоят американец е носел. Според прокурора, застрелял пазача, но бил толкова разтърсен от целия инцидент, че е избягал от склада, без да вземе диамантите, за които бил дошъл. Тези, които взел, не стрували кой знае колко.
— Според „Ван Зант Диамантс“.
— Да, според тях. Но Американеца така и не потвърдил нито едното, нито другото.
— Значи какво, бил е арестуван веднага след обира ли?
— На другия ден — отговори Ръдърфорд и вдигна показалец.
— Което вероятно му е дало време да скрие най-скъпите скъпоценни камъни, ако наистина ги е взел.
— Вероятно.
Прокарах последната хапка от сандвича си с глътка бира и изплакнах с нея устата си, за да изчистя трохите от зъбите си.
— И какво е станало на процеса? — попитах аз, докато почиствах с език кътниците си. — Майкъл признал ли се е за виновен?
— Признал си за обира. Имало достатъчно косвени улики, не на последното място и диамантите, които открили в дома му. Но отхвърлил обвинението в убийство.
— Интересно. На какво основание?
— Казал, че изобщо не е видял пазач.
— Само един ли е бил дежурен?