— Оказало се, че не — каза Ръдърфорд и погледна в записките си. — Били са двама, макар че по време на обира другият пазач е бил в съвсем различна част на сградата. Явно нищо не е чул, макар че той открил трупа. Записах името му някъде. Важно ли е?
— Не знам — отвърнах аз. — Вероятно не.
— Тук е някъде. А, да, Луис Ракер.
— Ракер? Като „хакер“?
— Почти.
— Ясно.
Замълчах и за миг се замислих върху това, което Ръдърфорд ми беше казал. Самият аз като крадец изобщо не приемах голяма част от чутото, част от фактите просто не се връзваха.
— Чудя се защо тогава е избягал?
— Извинявай?
— Щом като не е видял никакъв пазач, както твърди, защо си е тръгнал без диамантите?
— Там е въпросът, нали? — отвърна ми Ръдърфорд, облегна се на стола си и разпери ръце в израз на недоумение, сякаш искаше да прегърне цялото кафене. — Човек би предположил, че щом като Американеца не е видял никакъв пазач, е взел толкова скъпоценни камъни, които е искал.
— Да, човек би предположил точно това. Но доколкото разбирам, съдебните заседатели са решили друго.
— Е, да. В края на краищата си е признал, че е бил на местопрестъплението, имал е мотив, не е имал солидно алиби.
Въздъхнах и зарових лице в дланите си.
— Всичко това е доста объркано, Ръдърфорд.
— Е, това е само една вестникарска статия. Може да се върнем и да потърсим още. Само че — рече той и леко се намръщи — наистина трябва да се върна в офиса следобед.
— Няма нищо — казах, надничайки през протегнатите си пръсти. — И без това не знам дали ще помогне с нещо. Съдебният репортаж вероятно съдържа по-голяма част от информацията по делото.
— Вероятно си прав. Но има нещо, което още не съм ти казал.
Свалих ръце.
— О?
— Полицаят, който е арестувал Американеца. Познай кой е.
— Да не би да е Бургграве?
Ръдърфорд кимна, игрива усмивка се разпростря върху лицето му.
— О, да — рече той и се надигна от стола си. — Любимият ти холандец.
16.
— Какво означава това? — попита ме Виктория, когато й се обадих по-късно. — Този Бургграве ли го е арестувал?
— Не знам — отвърнах аз. — Може да е просто съвпадение.
— Не вярваш в това.
— Не вярвам ли?
— Не. Главният герой никога не вярва. Разправя на всички, че е просто съвпадение, но иначе си мисли, че това означава нещо. И така разрешава случая.
— Не и този път — отговорих и се усмихнах. — Този Бургграве е добър полицай. Може да не го харесвам като човек, но той знае какво прави. И не е толкова необичайно, че някога е арестувал Майкъл. Все някой е трябвало да го арестува.
— И този някой случайно разследва и убийството му?
— Ами, опитай по този начин: да кажем, че е поел случая, защото е имал вземане-даване с Майкъл. Или са му го възложили заради това. Твърде възможно е. Шефът му не може да не знае за връзката.
— Предполагам. Но въпреки това…
— Въпреки това — погледнах през прозореца, над най-високите клони на дървото пред кооперацията ми, към ниските сиви облаци, които започваха да се скупчват, натежали от дъжд. — Знаеш ли — рекох аз, ей така между другото, — мисля, че четеш прекалено много криминални романи.
— Ами това ми е работата.
— Понякога обаче се тревожа, че е нещо повече от това — изпънах врата си и погледнах на запад, където синьото небе от началото на деня отстъпваше място на дъждовните облаци. — Кажи ми кога за последен път си ходила на среща?
— Истинска ли? Не въображаема?
— Съвсем истинска!
— Снощи, по една случайност.
Рязко извърнах глава.
— О!
— Но не се тревожи. Беше пълна катастрофа. Брат на една приятелка.
— Заради нея ли излезе с него?
— Вероятно. Но не това беше проблемът. Имаше изкуствени зъби.
— Сериозно? На колко години беше?
— На трийсет и две — отвърна тя чинно. — Също като мен.
— И беше с чене?
— Почти изцяло. Дори го свали, за да ми го покаже.
— Да не съм изостанал нещо с модата? Не знаех, че лошата устна хигиена е такъв афродизиак в наши дни.
— Ха-ха! Всъщност направо го съжалих. Станала злополука, горкото копеле. Работи като сценичен работник в един театър и лебедката, която използвал не била закрепена както трябва, отплеснала се и го цапардосала право в лицето.
— Ох!