— Да, ох!
— И ти довърши човека, като си изпусна нервите — отвърнах аз през смях.
— Бяха жълти! Не яркожълти, но все пак жълти. Не можах да откъсна поглед от тях. И той ги извади, за да мирясам.
— Само че ти не миряса.
— Не, по дяволите, не мирясах! Работата беше там, че когато ги извади, той продължи да говори. И случайно погледнах от зъбите към венците му. Бяха… ужасии, Чарли.
— Може да е бил свестен човек.
— Беше свестен човек. Но я си представи да се събуждаш до тези венци всяка сутрин. Уф! Дойде ми прекалено. Но виждаш ли, имам истински живот. Само че понякога е по-фантасмагоричен от книгите, които чета.
— Така е.
— Но пак не е нищо в сравнение с това, в което ти си се забъркал. Вълнуващо е, не мислиш ли?
Въздъхнах.
— По-скоро е тревожно. Тези хора вече са влизали в дома ми. А аз бях в арестантска килия. Чудя се какво още може да се случи.
— Може да си прихванал нещо от блондинката.
— Вик!
— Възможно е.
— Дръж се сериозно, забъркал съм се в голяма каша.
— Ще я разнищиш, сигурна съм.
— Така ли? Още не знам дали изобщо искам.
— А имаш ли избор? Събитията сякаш са срещу теб.
— Боже!
— Така е. Наистина, Чарли, ще ти се наложи да разрешиш този случай, ако искаш да те оставят на мира.
— Ясно е, че ти няма да ме оставиш на мира. Но чуй ме, какво ще кажеш да възложа надеждите си на Бургграве?
— Умникът, който те арестува ли?
— Не е чак толкова лош. В крайна сметка аз го излъгах.
— Но ти не си убиецът.
— Не съм.
— Тогава кой е?
— Туш! — Чух тихо тропане по прозореца и когато вдигнах глава, видях, че първите капки дъжд вече барабанят по него. Капчиците вода започнаха да се събират и после да се спускат надолу по стъклото. — Ако трябва да бъда честен — продължих аз — повече ме интересуват маймунките. Пиер твърди, че не струват нищо, но виж какви големи неприятности създават. На какво са готови хората само за да се доберат до тях.
— Случаят с блондинката е показателен.
— Благодаря.
— Значи маймунките са ключът?
— Така предполагам — казах аз, докато облаците наистина се отприщиха и дъждът се изля като пелена, клоните на дървото пред прозореца ми се огъваха под напора му.
— Или те, или вторият крадец — отвърна Виктория.
— Това пък откъде?
— Нали каза, че той е нахлул в апартамента ти.
— Да — отвърнах, като насочих вниманието си към телефона, докато дъждът биеше по стъклото досами рамото ми. — Наистина го казах, нали?
— Но сега не си сигурен.
— Да ти кажа истината, никога не съм бил — обърнах стола си и огледах стаята, сякаш за да освежа паметта си. — Взломът при мен приличаше на взлома в апартамента на Здравеняка, със сигурност. Но имаше и разлики. Като изключим цялата свинщина, рязането и всичко останало. Това, което ме притеснява, е вратата ми.
— Дето си я намерил на пода.
— Точно така. Който е влязъл в апартамента ми, е пробил пантите и после е теглил един шут на вратата. Докато вторият крадец използва чук или нещо подобно, за да разбие вратата на апартамента в Йордаан. Гадно, но върши работа.
— Наистина ли има толкова голямо значение?
— Така мисля. Пробиването на пантите е било по-чисто, но е отнело повече време. А защо вторият крадец ще опитва нещо друго, щом чукът му е вършил работа досега?
— Може вратата ти да е по-яка.
— Не мисля. Вратата ми нямаше да издържи на удар с чук.
— Значи — каза Виктория бавно, сякаш се мъчеше да си събере мислите, — ако не е бил вторият крадец, кой тогава е бил, дявол да го вземе?
— Ами задай си един въпрос — какво са търсили?
— Маймунките.
— Да. И защо са им били?
— Това не знам. Въртим се в кръг.
— Не и ако направим едно предположение.
— Какво предположение?
— Че който и да е влязъл в апартамента ми, вече е имал третата маймуна.
Зачаках. На зъбчатите колелца в главата на Виктория не им трябваше много време да зацепят.
— А! И са искали пълния комплект.
— Естествено.
— Значи са били Здравеняка и Слаботелесния?
— Така предполагам. Вторият крадец можем да го изключим — взломът не е в стила му, а дори и да беше, няма как да го открия.
— Точно така. Прогоних го от ума си. А сега какво?
— Ще открия какво им е толкова важното на тези проклети маймуни.