Първоначално се почудих дали не трябваше да постъпя, както беше поискал и да се кача в колата му. Запитах се дали щеше да ми каже нещата, които едва не ми каза. Вероятно е смятал, че ще го направи, стига да излезем за малко от Амстердам, но аз не бях сигурен, че ще успее надмогне себе си. Той не ми вярваше, и то с основание, защо тогава ще ми казва повече, отколкото трябваше да знам? И какво искаше да му кажа аз в замяна?
Начинът, по който беше протекъл разговорът, не ме задоволяваше. Изпитвах натрапчивото усещане, че бях пропуснал една възможност, макар че нямах представа каква точно. А може би, в края на краищата, наистина се бях предпазил от нещо. Може би Бургграве е възнамерявал да забрави за добрите обноски. Може би е възнамерявал да ме откара на някое усамотено място и да изтръгне с бой от мен къде са маймуните. Може би, може би… Имаше прекалено много „може би“, прекалено много въпроси без отговори, всичките замъгляваха ума ми и ми пречеха да мисля ясно.
Изминах краткото разстояние от моята улица до моста Остердокскаде, в края на Остердок. Вляво от мен се намираше величествената фасада от червени тухли на Централна гара, сърцето на холандската железопътна система и дом за парцаливи скитници и наркомани с оцъклен поглед, проститутки, които не можеха да си позволят подслона на осветените стъклени будки и студенти, приведени на две от тежките раници на гърбовете им. Отдясно се намираше откритото пространство на Източния док, дъждовните капки падаха върху повърхността на водата от перилата на моста, на който стоях облегнат. Тъмните, изпъстрени с нефт вълни се спускаха и издигаха равнодушно, тласкайки купища боклуци към бетонния край на дока. Търговските кораби бяха акостирали навсякъде — влекачи, товарни, туристически баржи и дори един старовремски туристически кораб, който беше превърнат в плаващ хостел. Разнебитени понтонни къщи, които чакаха да ги ремонтират или да ги предадат за старо желязо, бяха пръснати тук-таме заедно със стари гумени лодки.
Краищата на дока бяха оградени от анонимни сглобяеми складове, където се извършваха незнайни индустриални операции или се съхраняваха сложни химикали. Между складовете видях голи бетонни дворове с камари дървени палети и малки мотокари, паркирани до лъскавите беемвета и мерцедеси на фабрикантите. Случайни бачкатори, нахлупили пластмасови каски, облечени в избелели гащеризони и груби работни обувки, пушеха цигари или говореха по радиостанциите.
Доковете представляваха просторно открито пространство и бръснещият вятър, който бе последвал проливния дъжд, се вихреше необезпокоявано по повърхността на водата и ме прорязваше, сякаш минаваше право през плата на палтото, вълнената шапка и ръкавиците. Духнах топъл въздух в ръцете си и ги разтрих, без да спирам да вървя, прилепих брадичка до гърдите си, за да попреча на вятъра да стигне до голия ми врат и доста дълго се борих със студа, докато открия сградите, които търсех.
Комплексът от зидани от камък складове очертаваше извитата площ близо до входа на пристанището, там, където водата от района на доковете се срещаше с огромната шир на прилива, който разделяше централен Амстердам от северните му квартали. Бяха всичко на всичко три фабрики, свързани помежду си с пасажи, разположени на нивото на четвъртия етаж на шестетажните сгради. Всичките бяха празни и изглеждаха така, сякаш бяха стояли неизползвани много години. Повечето от единичните прозорци с лице към дока бяха счупени или изкъртени и погледнато по-отблизо се виждаше, че от долния етаж на сградите беше останал само бетонен скелет, а дворовете около тях бяха пълни с треволяк, изоставени метални клетки и изгорелите останки на едно „Рено 19“. По протежение на фасадата на средната сграда със стилни избледнели бели букви бяха изписани думите „Ван Зант Диамантс“, точно както беше казал Ръдърфорд.
Наистина не знам какво се надявах да открия. Някой прошарен стар служител на „Ван Зант Диамантс“, може би. Работник, който се беше трудил тук преди дванайсет години и понеже не бе успял да си намери друга работа, се мъчеше да стопли покритите си с ръкавици ръце над огъня в някой варел, изгарящ от нетърпение да разговаря с мен и да ми даде интересна и полезна информация, толкова ценна сама по себе си, колкото диамантите, които Американеца беше или не беше откраднал. Но не би. Истината е, че там нямаше нищо друго, освен застоял въздух и празно пространство; черупката на спомена за едно място, съществувало някога.
18.
Когато се върнах в апартамента, направих си чаша горещ чай и няколко препечени филии, след което започнах да ровя из портфейла си, докато не открих визитката на Хенри Ръдърфорд. Набрах го от домашния телефон, незабавно се включи телефонен секретар. Един Ръдърфорд с тенекиен глас ме подкани да оставя съобщение и аз му се подчиних с най-краткото, което успях да измисля.