Щом върнах слушалката на вилката, се облегнах назад на стола, вдигнах крака на писалището и сключих пръсти под формата на пирамида под брадичката си. Седях така известно време и изглеждах сякаш, поне така смятах, обмислям цял куп ужасно сложни неща. Всъщност изобщо не мислех. Понякога просто действа успокояващо да седиш по такъв начин, да опреш брадичка на върховете на пръстите, да прехвърлиш тежестта си на задните крака на стола и да гледаш безцелно към другия край на стаята. Не след дълго се усетих, че си играя сам със себе си, накланях стола една идея повече от естествената му точка на равновесие, аха да падна и се подпирах на пети, точно преди да се прекатуря. Можех да стоя така с часове, най-малкото докато стаята около мен потънеше в пълен мрак, но преди здрачът да реши сериозно да се настани, телефонът иззвъня и аз го вдигнах, за да се наслушам на пухтене и хриптене.
— Чарли — каза запъхтяно Ръдърфорд. — Обадил си се и си ми оставил съобщение.
— Да — съгласих се аз. — Как си? Не ми звучиш много добре.
— Току-що изкачих четирите етажа до офиса. Проклетият асансьор отново се е развалил. Кълна се, че го развалят нарочно, за да ни държат във форма.
— Не си ли се замислял, че вместо да ти навреди, може да ти е от полза?
— О, ще се оправя — каза той неуверено. — Дай ми една секунда и старото тупкало ще се оправи отново. Ще ми кажеш ли от какво имаш нужда? Как мога да ти помогна?
— Тази компания „Ван Зант Диамантс“, за която ми говореше — рекох, — дето Майкъл е ограбил. Мислех си… спомена, че компанията била семейна?
— Точно така.
— Знаеш ли дали някой от тези Ван Зант още е жив?
— Има един — отвърна Ръдърфорд. — Живее близо до Музеум Плейн, квартала с музеите, мисля. Във всеки случай е отшелник.
— Имаш ли адреса му?
— Мога да го намеря. Но се съмнявам, че ще ти помогне по някакъв начин.
— Бих искал да опитам. Да видя поне дали ще иска да говори с мен. Мисля, че няма да ми навреди.
— Рискуваш да биеш път напразно. Да дойда ли с теб? Знам един хубав ресторант наблизо…
— Няма нужда — срязах го аз. — Не се хаби по тези стълби повече, отколкото трябва. Обаче ако можеш да ми намериш адреса, ще ти бъда много благодарен.
— Ще накарам секретарката ми да го потърси. Ще ти се обади веднага, щом го намери.
Точно както обеща, десет минути по-късно ми се обади една холандка с делови тон, която ми даде адреса и телефона на господин Нилс ван Зант, без изобщо да понечи да се увери с кого говори. Щях да й благодаря за труда, но тя затвори, преди да успея. Странно — холандците ще ви кажат, че са прями, но никога груби. Защо да се хабиш да разкрасяваш казаното с любезност, ще ви попитат? Просто казваш каквото трябва. Странното е, макар че разумната половина от мен не можеше да не се съгласи с този подход, емоционалната ми половина се терзаеше винаги, когато го изпитвах на гърба си. Този път не беше по-различно и аз поклатих удивено глава, затваряйки телефона. Честно казано, тази мисъл още ме тормозеше, когато си взех палтото и се отправих пеша към Централната гара, за да хвана трамвай за Музеум Плейн.
Вече се беше стъмнило, когато стигнах до наподобяващия замък Рийксмузеум и докато крачех под свода от арки, който минаваше по средата на сградата, пътят ми бе осветен от поредица от фенери, покрити с орнаменти. Излязох от музея и се озовах на брега на плитко, отразяващо светлината, езеро, обвито в мъгла. Отвореният наблизо бар кафене изливаше неонова светлина и музика към мрачното местенце, но аз му обърнах гръб и тръгнах на север да търся резиденцията на семейство Ван Зант.
Едва ли бихте сметнали къщата за внушителна, но тя бе впечатляваща според амстердамските стандарти, най-вече защото беше отделена от останалите и имаше истинска морава отпред. Моравата изглеждаше добре поддържана и беше в забележително добро състояние, като се има предвид количеството дъжд, което градът беше изтърпял през последните няколко месеца. Сочната трева бе осветена от две охранителни лампи в предната част на имота и светлината, която идваше от прозорците на първия етаж. Точно пред мен две успоредни линии от оформени като конуси кипариси ограждаха покрита със ситен чакъл алея, която водеше право към огромната двойна входна врата на къщата. Искаше ми се да тръгна по този път право към богато орнаментираната месингова хлопка, но една позлатена порта препречваше входа ми. Точно до лакътя ми имаше домофон, натиснах копчето и сведох лице до говорителя.