Чух бръждене и пукот и после един женски глас ми отговори просто с „Да?“.
— Здравейте — започнах аз, — вкъщи ли си е господин Ван Зант?
— Кой е?
— Казвам се Чарли Хауърд. Бих желал да разговарям с господин Ван Зант.
— Нямате среща, нали?
— Не — признах си, — но ще му бъда много благодарен, ако може да ми отдели пет минути.
— Невъзможно е без уговорена среща.
— Мога ли да си уговоря среща?
— Трябва да се обадите утре сутринта.
— Не мога ли да си уговоря сега?
— Много е късно.
С това връзката прекъсна. Новата порция прямота и този път ми понесе толкова добре, колкото и предишния. Детинската половина от съзнанието ми беше готова да си поиграе на чукни по вратата и бягай, но скучната зряла половина скоро надделя. Заврях лице между пръчките на портата и погледнах с копнеж към къщата. Част от мен се изкушаваше да прескочи оградата и да влезе вътре през някой прозорец само за да види дали Ван Зант ще говори с мен, ако успея да заобиколя жената, която се беше обадила на домофона. Имаше вероятност обаче той да извика полиция. И с оглед на последните събития планът не ми се стори кой знае колко добър.
Неохотно се отдалечих надолу по улицата. Имаше още няколко къщи в подобен стил, макар че малко от тях имаха заключени порти. Две-три входни лампи светнаха, докато минавах покрай тях, но останах с впечатлението, че са сложени, за да помагат на гостите, а не да спират крадците. Друга нощ това би ме накарало да се замисля дали районът не е пълен с лесни мишени, но умът ми беше зает с различни неща, а и с Бургграве по петите ми моментът не беше подходящ да замислям непредвидени кражби.
Стигнах до края на улицата, после завих наляво, веднъж и още веднъж, докато не се озовах срещу входа на музея на Ван Гог. Тъкмо затваряха и последните посетители се точеха надолу по бетонните стъпала, мнозина от тях носеха тубуси с плакати. Без всякакво съмнение повечето тубуси съдържаха копия на проклетите слънчогледи. Бяха изложени на витрината на всеки магазин за сувенири в града. Предлагаха се на картички, на фланелки, върху покривки за маса и чаши за кафе. Можехте да си ги купите върху подложки за компютърни мишки, бейзболни шапки или пъзели. Едва ли средностатистическият турист знаеше, че Ван Гог е рисувал и други неща.
Трамвайната спирка, към която се бях запътил, се намираше малко по-надолу от сградата на музея и когато стигнах до нея, открих, че стоя точно срещу къщата за диаманти „Костерс“. По принцип не вярвам в знамения, съдба, космическо равновесие и тем подобни, но честно казано, съвпадението беше страхотно. Като оставим съвпадението настрана обаче, може би просто се нуждаех от извинение, за да си пробвам отново късмета си при Ван Зант. Не исках да оставя нещата така и от опит знаех, че упорството обикновено води до някакво решение, което беше добре дошло. И ако нямаше да имам възможност да говоря със самия Ван Зант, по-добре беше да го разбера веднага, отколкото да си губя времето и да чакам до сутринта, за да се обадя по телефона.
И така, вече решил, пресякох обратно трамвайните линии, прокарани в асфалтовата настилка и заобиколих отново към „Ян Луйкен Страат“. И, да му се не надяваш, точно когато се зададох от другия край на улицата, видях как същите тези порти се отварят и от тях излиза една добре облечена жена. Тя беше с бежов шлифер, телесен чорапогащник и високи обувки и носеше малка пътна чанта в ръка. Косата й беше вдигната на кок и на лицето й беше изписано делово изражение. Видях я как заключва вратата зад гърба си и после я изчаках да се отдалечи надолу по улицата, бях повече от сигурен, че жената, с която бях говорил по домофона, току-що бе приключила всекидневните си задължения. Останах на мястото си, докато не зави зад ъгъла, след което се приближих до домофона и натиснах копчето за втори път.
Не последва незабавен отговор. Погледнах към осветените прозорци на първия етаж, за да видя признаци на раздвижване, но не успях да различа абсолютно нищо. Може би къщата беше празна, макар че малко се съмнявах. Жената, с която бях разговарял, не каза, че Ван Зант си е у дома, но аз имах впечатлението, че е вътре. По думите на Ръдърфорд рядко излизал от къщи и въпреки че един средностатистически собственик можеше да остави светнато някъде, за да възпре крадците, необичайно бе човек да остави толкова много включени лампи.