Тъкмо се канех да натисна бутона още веднъж, когато търпението ми беше възнаградено. Този път никой не се обади по домофона, чу се само кратко бръмчене, преди вратата да се отключи автоматично. Признавам, бях изненадан, но понеже не бих пропуснал да се възползвам от късмета си, бутнах вратата и влязох вътре, после се отправих по късата алея към входната врата, ситният чакъл хрущеше под краката ми като хиляди малки буболечки. Когато стигнах до вратата, дори опитах нещо оригинално — вдигнах месинговата хлопка и почуках с нея по дървото.
Тишина.
Изчаках секунда и почуках отново. Този път чух викове. Холандският ми беше, в най-добрия случай, елементарен, но определено останах с впечатлението, че ме наругаха. Какво, по дяволите, ставаше? Да не би човекът да искаше да използвам шперцовете си и сам да си отключа?
Почуках трети път и виковете се чуха по-отблизо. Колкото повече наближаваха, толкова по-гневни ставаха, сякаш човекът, който крещеше се движеше много бавно и раздразнението му се увеличаваше с всяка измината крачка. След малко гласът се чу от другата страна на вратата и накрая долових как резето се вдига и в процепа между вратата и рамката се появи гневно лице.
Там е работата, ако трябва да съм напълно честен, че понякога в романите си изграждам героите въз основа на хора, които срещам в реалния живот. Мога да посоча поне два случая, когато взех цялостното физическо описание и характерите от познанства, които имах. По-често обаче героите ми представляваха амалгама от двама или повече души. Стар роднина може би, примесен с нещичко от кондуктора във влака от предния ден, с финалните щрихи на телевизионен говорител. Друг път взимах физическото описание от снимка в някое списание и влагах в него черти от характера на историческа фигура, за която бях чел или пък заразявах героя с болест, която изследвах. Но никога досега не се бях сблъсквал с истинско превъплъщение на герой, съществувал единствено в света на въображението ми. Колкото и невероятно да изглежда, приликата беше толкова поразителна, че щях да го опиша най-добре, ако повторех първите редове, които му бях посветил на страниците на романа си.
Старецът имаше кожа, която свидетелстваше за живот, изпълнен с трудности. Сбръчкана, съсухрена и нагъната на ситни бръчици по цялото му чело и в ъгълчетата на очите. Там, където беше опъната, отгоре на носа например, изглеждаше тънка като паяжина, а пък на врата се бе усукала като протрито парче стар канап. Косата му беше оредяла и толкова бяла и мека, че приличаше на пух за възглавници, а от двете страни на главата два кичура стърчаха над огромните му уши също като топчетата памук, които слагат във флаконите с лекарства. Имаше сиви и воднисти очи, като камъчета на морския бряг, и сякаш гледаше право през мен, все едно бе сляп. Раменете му бяха заоблени, а гърбът превит и той ходеше с помощта на бастун от тъмно дърво. Върху кокалестата му фигура висеше черен костюм на иконом, допълнен от бяла риза, пожълтяла около яката и опърпана папийонка, която вероятно за последно беше връзвана при потъването на „Титаник“.
Добре, де, мъжът пред мен не носеше униформата на иконом, но във всяко друго отношение приликата беше достатъчна, за да ме накара да подскоча. Колкото и да е странно, и той направи същото, след което се хвана за сърцето с ръката, с която държеше бастуна. Подпря се на рамката на вратата, устните му се отваряха и затваряха безмълвно, като риба на сухо. После ме погледна и печално поклати глава, стисна зъби и очите му се смръщиха. Изведнъж започна отново да мърмори обиди на холандски.
— Чакайте — прекъснах го и вдигнах ръка. — Боя се, че съм англичанин. И не исках да ви уплаша.
Той млъкна насред изречението, след което превключи на език, който можех да разбера.
— Кой сте вие? — попита и присви очи.
— Казвам се Чарли Хауърд. Вие ли сте господин Ван Зант? Бих искал да разговарям с вас, ако е така.
— Нямате уговорена среща, нали?
— Не.
— Тогава трябва да си вървите. Това беше грешка. Взех ви за икономката си. Помислих, че си е забравила ключовете.
— Току-що си тръгна.
— Вземете пример от нея.
Понечи да затвори вратата. Преди да се замисля, пъхнах крак в процепа и бутнах с длан врата. В очите му пробяга тревога. Бузите му трепереха. За миг, сигурен бях, явно си помисли, че се каня да го нападна.
— Искам само да поговорим — рекох. — Моля ви. Важно е.
Той поклати глава решително и бутна отново вратата. Силен беше дъртият козел и ако не бях препречил вратата с крак, щеше да я тресне под носа ми. Вратата обаче се опря в крака ми.