— Махнете си крака — нареди ми той, раменете му трепереха.
— Няма да ви отнема повече от пет минути.
— Ще извикам полиция.
— Слушайте, става въпрос за Майкъл Парк.
Името го сепна. Изведнъж силата, която упражняваше върху вратата, започна да отслабва. Погледна ме с известно безпокойство и тогава разбрах какво трябва да кажа.
— Мъртъв е, господин Ван Зант. Това дойдох да ви кажа.
19.
Нилс ван Зант ме въведе в едно помещение, което приличаше на библиотека. Целите стени бяха покрити с полици с книги, повечето с кожена подвързия, изглеждаха почти като фалшиви, като онези глупави поставки за видеокасети с формата на книги. Беше напълно възможно да е купил цялата колекция само за да напълни стаята с книги и да се прави на интелектуалец, но не ми се вярваше. Останах с впечатлението, че именно в тази стая прекарва по-голяма част от времето си. Голямата маса за четене до прозореца отпред беше покрита с купища книги, извадени от рафтовете, и сред тях се мъдреха няколко бележника и една пишеща машина. Ако казаното от Ръдърфорд, че Ван Зант е домошар, беше вярно, ето значи с какво се занимаваше.
Предполагам, нямаше нищо лошо, че имаше и барче с напитки и докато ме канеше да седна на едно тапицирано с плат кресло, сложено по средата на стаята досами внушителната камина, той наля на двамата по един бърбън. Не ме попита дали пия бърбън — довери се на предположението си, така както ми повярва и за това, че Майкъл наистина е мъртъв. Новината със сигурност го беше развълнувала и бях уверен, че треперенето на ръката му, докато слагаше ледчетата, не се дължеше единствено на възрастта му.
— От какво е умрял? — попита той, погледна крадешком към мен, докато държеше две кубчета лед над една от чашите.
— Бил е убит — отвърнах. — Пребит.
Веждите на Ван Зант се вдигнаха нагоре, макар и не от изненада. По-скоро в знак на потвърждение, че още едно от предположенията му се беше потвърдило.
— В затвора ли?
— Не. В Амстердам. Пуснали са го миналата седмица.
Ван Зант пусна ледените кубчета в чашата и стисна устни.
— Казаха ми.
— От полицията ли? Не се учудвам. Не изглеждат толкова ентусиазирани, колкото би трябвало да бъдат.
— Повечето от тях са глупаци. Заловили ли са убиеца?
— Не още.
— Знаят ли кой е?
— Не питате, когото трябва.
Ван Зант закуцука към мен с помощта на бастуна и ми подаде питието. Подържах го известно време в ръка, не ми се искаше да отпивам, понеже не знаех дали паренето няма да ми дойде в повече. Не си падам по твърдия алкохол. Бира, да. Вино при подходящ повод. Но уиски? Бърбън? Така и не можах да ги харесам. Мога да ги пия, разбира се, но все още не се бях научил да им се наслаждавам.
Ван Зант се настани внимателно в креслото срещу мен, след това се пресегна, сграбчи една цепеница и я хвърли в огъня. Жаравата изсъска от удара и няколко въгленчета политнаха нагоре към комина. Облегна се в креслото и отпи от чашата си.
— Вероятно се чудите защо съм дошъл — започнах аз.
Той ме погледна смутено, пламъците от огъня се отразяваха в питието му.
— Истината е, че съм писател — продължих. — Майкъл Парк искаше да ме наеме.
— Да ви наеме?
— Да му напиша мемоарите. Има пазар за подобни неща сега. Истинските престъпления се продават много добре в Европа и Щатите. Искаше от мен да разкажа историята му.
Ван Зант свали питието в скута си и наклони глава на една страна, каменните му очи се присвиха.
— Имате навика да пишете книги за убийци ли?
— Там е работата — отговорих. — Твърдеше, че е невинен.
Ван Зант се разсмя, но не беше искрено. По-скоро показен смях, даже повече приличаше на лай. Искаше да разбера колко абсурдно му се струваше това, което току-що бях казал, сякаш бях изрекъл една от най-старите и най-широко разпространени лъжи във вселената.
— Невинен — рече той, сякаш думата беше киснала в оцет. — Беше убиец.
— Моите уважения, но не останах с такова впечатление.
— Но, разбира се — каза той, като махна със свободната си ръка. — Беше крадец, нали? Лъжец. Застреля един от пазачите ни. И за какво? За няколко евтини диаманта? Питието, което държите в ръката си, струва повече. Чашата струва повече.
Отпих глътка от бърбъна. Имаше хубав вкус и щом се налагаше да образовам небцето си, вероятно трябваше да започна с най-доброто. Защипа ме, все едно хиляди иглички се забиха в езика ми. Преглътнах внимателно и сподавих кашлицата.