— Според мълвата — рекох дрезгаво аз — бил взел повече от няколко евтини камъка.
— Не е вярно — отвърна Ван Зант, раменете му се напрегнаха. — Ако ви го е казал, това е просто поредната лъжа.
— Всъщност прочетох го във вестниците. След като беше нападнат. Заинтригува ме.
— Журналисти — отговори Ван Зант, нова пантомима на отвращение.
— Излезе в много вестници.
— И?
— Щом като предположението е било лъжа, реших, че може би вие ще ми кажете истината.
— Не сте ли се отказали да напишете книгата? — попита той и повдигна вежда.
— Обмислям възможността. И в действителност мога да подходя по два начина. Мога да пиша въз основа на всички налични факти или да карам само с това, което знам в момента. Може да не е точно, но ще работя само с това, с което разполагам.
Нещо проблесна в очите на Ван Зант. Кратка усмивка се заигра на устните му.
— Позовавате се на любовта ми към истината?
— На любовта ви към книгите — отговорих и махнах с ръка около мен. — Към писаното слово.
— Ха! Вашата книга едва ли ще е Шекспир според мен.
Присвих рамене.
— Със сигурност трябва да бъде малко по-достъпна за съвременния читател.
— Ще бъде боклук.
— Възможно е. Без вашата помощ.
Ван Зант пресуши още малко от бърбъна си, пресъхналото му гърло положи извънредно усилие, докато преглъщаше. Когато ме погледна отново, в погледа му се четеше нещо ново. Приличаше на радост, сякаш страхотно го забавлявах. Изглеждаше като хищник, който си играе с някоя беззащитна жертва.
— Политиката на компания „Ван Зант Диамантс“ не позволява да се обсъждат въпроси, свързани със сигурността. Знам го, защото отговарях за сигурността.
— Вече няма компания „Ван Зант Диамантс“. Няма и такава политика.
Обърна чашата си до дъно и се почуди какво да направи след това. Работата беше там, че му се говореше за това. Това им е лошото на нещата, за които не трябва да се говори — винаги те изкушават да ги кажеш.
— Оставете диамантите — опипах почвата аз. — Да си говорят каквото искат. Интересува ме какво точно се е случило в нощта, когато Роберт Волкерс е бил убит. Това ще искат да узнаят читателите ми. Как е минал обирът.
— И как е станало убийството?
— Може би. Но защо не започнем с простите неща. В това няма нищо лошо, нали? След като вече се запознахме, сигурен съм, че сте се погрижили да осигурите модерна охранителна система. Бихте ли ми я описали?
Бръкнах в джоба си и извадих бележник със спирала и химикалка. Ван Зант огледа и двете внимателно и засмука бузи.
— Притежавахме най-добрата охранителна система в Амстердам — заяви той.
— Не се съмнявам.
— За мен беше въпрос на принципи. Погрижих се да направим сериозна инвестиция. Затова имахме толкова малко… инциденти.
— Разбирам. Но как действаше? Имахте сейф или нещо подобно?
Ван Зант поклати глава уклончиво, сякаш бях намерил точните думи, но не съвсем.
— Трезор?
Той се усмихна и раздрънка леда в чашата си.
— Лично го поръчах — рече той. — Отлична стомана. Стените бяха дебели двайсет сантиметра.
Раздалечи леко ръцете си, сякаш за да ми демонстрира метричната система.
— Това е необичайно, така ли? — отвърнах, включвайки се в играта.
— Вратата имаше пет стоманени резета. Беше с три ключалки.
— Наистина ли? Три?
Ухили се.
— Добре е за книгата ви, нали?
Усмихнах се.
— Да — отвърнах, като междувременно си отбелязах в тефтера, че е имало една или най-много две ключалки. — Къде се намираше трезорът?
— Във фабриката.
— Къде по-точно във фабриката?
— В центъра — отвърна той и седна изправено в креслото си.
— Наистина ли? Не искате да разкривате точното му местоположение, така ли?
Усмихна ми се, сякаш му бях задал въпрос, който се беше надявал, че ще му задам.
— Беше много добре охраняван. Искахме хората да знаят това. В края на деня всички диаманти се прибираха вътре.
— До един ли? Това звучи доста рисковано?
— Нямаше никакъв риск. Бетонният под беше дебел с метри. Около трезора беше излята стена от бетон. Имаше и клетка.