20.
По-късно вечерта, след като Ван Зант най-накрая се беше уморил да възхвалява чудесата на фамилната си империя, се прибрах в апартамента и си напълних ваната. Когато водата стана достатъчно гореща, за да ми ощави кожата, добавих малко студена и влязох вътре. Отпуснах се във вдигащата пара вода и зареях поглед в белите плочки на отсрещната стена. От време на време оставях гърба си да се плъзне по порцелана и главата ми да потъне под повърхността на водата. Потопен отдолу, чувах някакво метално ехо в ушите си и усещах как косата ми се носи над главата като водорасли. Бавно се повдигах на повърхността, изплювах водата от устата си и усещах как кожата на лицето ми настръхва от влажния въздух.
Ван Зант ме беше излъгал, разбира се, макар че не знаех точно колко. Винаги съществуваше вероятността паметта му да е започнала да му изневерява, но бях сигурен, че съзнателно ме излъга за някои неща. Не можех да му се сърдя, тъй като и аз самият го бях излъгал. Във всеки случай не беше нищо лично, защото беше повтарял една и съща история вече цяло десетилетие. Странното бе колко неубедителна бе основната версия. Както самият Ван Зант каза, компанията винаги е твърдяла, че в нощта на убийството на Роберт Волкерс са били откраднати само шепа евтини камъни, същите, които открили в дома на Майкъл при ареста. От известно време подозирах, че това са глупости, но Ван Зант беше казал нещо, което ме накара да се уверя напълно. Имало само един трезор, така ми каза той, и в края на всеки работен ден всички камъни от етажа за шлифоване се връщали там. Добре тогава, щом е така, как е могъл Американеца да сложи ръка върху евтините парченца цирконий, защо не е влязъл в трезора, където са се съхранявали всички останали камъни?
Противоречието бе достатъчно да ме накара да се замисля и много скоро излязох от ваната, изтрих се с една хавлия, увих я около кръста и се запътих към писалището си. Вдигнах телефона и позвъних отново в офиса на Ръдърфорд, докато чаках телефонния секретар да се включи отново, погледнах през тъмния панорамен прозорец как полуголото отражение на моя милост виси във въздуха над най-високите листа на дървото, което растеше на брега на канала, точно пред сградата, в която живеех. Отражението ми изглеждаше измършавяло и с хлътнали очи като на беглец от оня свят. Вдигна ръце към мен, разпери пръсти широко и ми помаха вяло, сякаш не беше сигурно дали наистина бях там. Усмихнах се леко и точно се канех да му кажа нещо, когато сигналът за съобщение, записан върху телефонния секретар на Ръдърфорд, прекъсна мислите ми и аз се откъснах от двойника си, за да му кажа две приказки.
Ръдърфорд ми се обади на следващата сутрин и ме събуди от дълбокия сън, в който сънувах, че ми бяха изпадали всички зъби, до последния, и единственото нещо, в което успях да ги събера, за да ги занеса на зъболекаря, беше чаша кока-кола. Когато телефонът иззвъня, тъкмо се бях втурнал към кабинета на зъболекаря, когато пътя ми препречиха безброй зомбирани пътници, а всички бели зъби съскаха и се разтапяха в чашата с кока-кола, която държах в ръцете си. Звъненето си проправи път в съня ми и аз се помъчих да вдигна мобилния си, докато се провирах през тълпата от хора. После, слава богу, звъненето изведнъж доби смисъл за невроните в мозъка ми, аз се събудих стреснато и сграбчих телефонната слушалка.
— Ало? — успях да промълвя, преди да прокарам език по зъбите си, за да проверя дали още са тук.
— Ръдърфорд се обажда. Получих съобщението ти. Надявам се, че не ти се звъня много рано.
— Не, изобщо — отвърнах, надигнах се на лакти и разтърках лице с ръка. — Точно преработвах една глава, която ме тормозеше. С какво мога да ти помогна?
— Не трябва ли аз да те попитам? Казал си да ти се обадя, веднага щом чуя съобщението.
— А, да — почесах се по главата и потиснах една прозявка. — Така казах. Извинявай, Ръдърфорд, малко съм се отнесъл май. Как си с времето по-късно тази сутрин?
— Една секунда — рече той и си го представих как проверява графика си. — Мога да се освободя за малко. Какво си намислил?
— Още една услуга — отвърнах аз. — Ще се нуждая и от помощта на секретарката ти, но се надявах, че може да дойдеш с мен да се срещнем с един човек.
— С Нилс ван Зант ли?
— По една случайност, не. Имам предвид пазача, който е бил дежурен заедно с Роберт Волкерс в нощта на убийството му. Спомена, че се казвал Ракер.
— Имаш ли адреса му?