— Затова се нуждая от секретарката ти. Нямам го в указателя си.
— Добре, ще видя какво мога да направя. Ще ти се обадя.
Така и направи, в рамките на един час. Но новините не бяха такива, на каквито се надявах. Оказа се, че нито един от нас няма да говори с Луис Ракер в близко бъдеще, защото според секретарката на Ръдърфорд бил мъртъв поне от две години, което обясняваше защо не бях успял да открия името му в телефонния указател. Беше удар, така е, защото той май бе единственият човек, за когото можех да се сетя, намирал се в близост до фабриката на Ван Зант по време на обира. Всяко зло за добро. Ръдърфорд беше открил адреса на майка му.
— Живее на „Апололаан“. В стария южен квартал — съобщи ми той.
— Има ли шанс да дойдеш с мен?
— Всички шансове — отвърна той с готовността, която шест хилядарки в употребявани банкноти може да купи.
Имотът, пред който се срещнах с Ръдърфорд, представляваше едноетажно бунгало от червени тухли с двойни прозорци, закрити от долната страна с непрозрачно фолио. Фолиото беше там, предположих, да осуетява любопитни погледи, макар че това ми се стори доста безсмислено, когато видях отвора за котки в основата на изработената от пластмаса входна врата. Големината му ми навя мисълта за котарак с размерите на средно голяма немска овчарка. Отворът беше огромен и всеки човек под среден ръст, включително и вашият верен приятел, нямаше да има никакъв проблем да провре ръка и глава през него и да отвори пластмасовата дръжка на вратата отвътре. Ако случайно беше заключена, ключовете най-вероятно удобно щяха да висят наблизо, очаквайки да свършат работата, за която са предназначени.
Не че всичко това имаше някакво значение, разбира се, защото най-дръзкото нещо, което смятах да направя в момента, беше да пристъпя напред и да натисна звънеца. И да чакам. Да го натисна втори път и отново да чакам. И трети път…
Погледнах към Ръдърфорд.
— Сигурен ли си, че това е точният адрес?
— Разбира се. Но може би първо трябваше да се обадим по телефона?
— Може би — отвърнах аз и се обърнах отново с лице към вратата, като потропвах нервно по бетонното стъпало.
— Защо не позвъниш още веднъж? — попита Ръдърфорд.
— Не е ли малко грубо?
— Защо да е грубо? Може да не те е чула.
Поклатих глава, докато обмислях предложението му.
— Прав си. Ще рискувам.
Така и направих. Но този път натиснах звънеца по-дълго отпреди, за да се уверя, че няма начин да не го чуят. Щом го пуснах, тишината ме накара да се почувствам странно неловко и аз бях почти готов да натисна звънеца отново, просто за да запълня внезапната празнина. Вместо това хванах ръце зад гърба си и се залюлях на пети, после погледнах отново към проклетия отвор за котки. Дори и Ръдърфорд можеше да се провре през него, можеше ли да има по-убедително доказателство от това за безсмислието на приспособлението. Че той имаше глава с размерите на метеорологичен балон, в края на краищата.
— Може би трябва да си вървим — рече той и повдигна закръглените си рамене.
— Може би си прав.
Само че не беше. Защото, точно когато се наканихме да си ходим, една сянка премина покрай стъклените тухли от двете страни на входната врата и после чух как ключът са превърта в ключалката. След миг вратата се отвори и аз се озовах изправен срещу жена на средна възраст, която държеше чиния с храна в едната ръка и мръсна вилица в другата. Жената носеше цветна найлонова престилка и гъстата й прошарена коса беше прибрана от лицето в удобна, макар и не особено стилна, конска опашка.
— Е — каза тя, като проточи „е“-то така, че то увисна завинаги пред нас.
— Еееееееее — повторих същото и аз, след което потърсих с поглед помощ от Ръдърфорд.
— Гуденморген — започна той, жизнерадостно, и продължи с все същия тон, макар че подробностите от това, което казваше, ми убягнаха, докато не чух името Луис Ракер, след което Ръдърфорд махна към мен и обясни, че сме енгелс и накрая попита дали случайно не говори нашия език.
— Да — отвърна тя съвсем спокойно. — Но аз не съм госпожа Ракер, а медицинската й сестра.
— Така ли?
Тя кимна.
— Може ли да говорим с госпожа Ракер?
Жената си пое дълбоко дъх и протегна двете си ръце към нас, като вдигна вилицата и чинията, докато не се изравниха с раменете й и каза нещо от сорта, че и тя знаела толкова, колкото и ние.
— Може да опитате, разбира се — обясни тя. — Но не мисля, че тя говори английски.