— Моят приятел може да превежда — отвърнах и посочих към Ръдърфорд.
Жената повдигна отново безпомощно рамене, после отстъпи назад и ни пусна да влезем, като махна с вилицата.
— Моля — рече тя. — Заповядайте.
Погледнах към Ръдърфорд и прекрачих прага преди него, краката ми потънаха в износените нишки на тъмночервен килим. Щом влязох, очите ми взеха да смъдят така, сякаш бях изстискал лимонов сок в тях. Миризмата на котка беше невероятно силна. Работата е там, че съм алергичен към котки, но на това място миризмата не беше просто във въздуха, а се беше просмукала в самата къща. Котешка пикня и котешки косми на килима, котешка миризма по тапетите, котешка храна в подноса до краката ми. Навсякъде — КОТКА. Но малкият разбойник, виновен за всичко това, не се виждаше никакъв.
Кихнах и сложих ръка на лицето си, разнасяйки нова доза котешка смрад към ноздрите си, така че кихнах отново.
— Добре ли си, скъпо момче? — попита ме Ръдърфорд, докато си бършеше краката зад мен.
— А-ха — кимнах, запуших с пръсти носа си и стиснах здраво очи.
— Алергичен сте към котки ли? — попита проницателно сестрата.
— Някои котки — отвърнах и едвам успях да потисна втората кихавица, преди да ме разтърси.
— Ето — каза тя сложи вилицата върху чинията и ме хвана за горната част на носа със свободната си ръка, стискаше здраво с палец и показалец.
Премигнах, после отново за малко не кихнах, но открих, че не мога, докато ме държи по този начин. Може би просто болката ме разсейваше, защото тя стискаше доста здраво.
— По-добре ли е? — попита тя.
Кимнах внимателно, но преди да успея да се измъкна от хватката й, тя ме поведе за носа към една слабо осветена стая вляво от нас. Запрепъвах се след нея с вирнат нос, без да мога да видя дали има някакви препятствия по пътя ми.
— Ето — повтори тя и този път чух как остави чинията, преди да ми покаже как да стисна носа си. — Опитайте.
— Добре — успях да промълвя аз.
— Седнете. Моля.
Тя ме бутна да седна и аз се стоварих върху една мека кушетка, покрита с вълнена кувертюра, която със същия успех можеше да е изтъкана и от котешки косми. Ръдърфорд ме погледна състрадателно и после тръсна огромния си задник до мен, като на секундата вдигна алергичен облак прах, който още повече влоши нещата. Извадих носната си кърпа и я сложих пред носа си точно навреме преди поредната кихавица, след което я задържах и прехапах здраво език, докато успея да се овладея донякъде, после вдигнах глава и за пръв път забелязах, че не сме сами. В другия край на стаята седеше жена, отдавна прехвърлила пенсионна възраст. Беше много дебела с подути китки и глезени, вероятно гонеше осемдесетте. Носеше син пеньоар или някаква рипсена нощница и на скута й имаше няколко одеяла. Отгоре върху одеялата се намираше конкретната причина за всичките ми страдания, гигантска котка с цвят на мармалад — тялото й беше толкова подуто, все едно някой хулиган я беше хванал при последното й излизане от бунгалото и насила я беше натъпкал с хелий. Създанието едва надигна глава да ни огледа, преди да зарови носа си отново в предните лапи и да затвори очи, доволно да лежи там и да издава колкото се може по-голяма воня, без да помръдва дори един мускул.
Свалих кърпата и успях да изобразя върху лицето си подобие на усмивка, макар че усилията ми сякаш не оказаха никакъв ефект върху старата дама и взех да се чудя дали изобщо ни вижда. Очите й бяха малки като топлийки, като миниатюрни смарагдови гвоздейчета, помръкнали с годините. Изглеждаха съсредоточени върху една точка на стената, разположена на няколко педи над челото на Ръдърфорд. Погледнах нагоре и Ръдърфорд направи същото, но нито аз, нито той можахме да разберем какво друго, освен безличния тапет, приковаваше вниманието й. След като се спогледахме, двамата отново се обърнахме към сестрата.
— Карине — каза тя, с напевен глас, викаше старата жена така, сякаш се надяваше да накара срамежливо дете да каже „добър ден“. — Карине — повтори тя и после ни погледна измъчено, кършейки ръце.
Погледнах отново към възрастната дама. Разсеяно чешеше и галеше топката котешка плът между пръстите си. Осъзнаваше ли присъствието ни? Имах усещането, че мога да спукам найлонова торбичка до ухото й и тя нямаше дори да трепне.
— Глуха ли е? — попитах.
Сестрата поклати глава.
— Говори ли изобщо?
— Понякога — сестрата се усмихна насила. — Мисля, че няма кой знае колко посетители.