И аз така си мислех. Стисна котката, сякаш беше единственото й близко същество в цялата вселена и погледна строго пред себе си, стискаше устни, сякаш седеше в увеселително влакче, което всеки момент щеше да се спусне надолу към бездната.
— Отдавна ли работите тук? — попита Ръдърфорд сестрата, сменяйки подхода.
— Само от един месец — отвърна тя и присви рамене.
— Знаете ли нещо за сина й? Говори ли за него?
— Да. Това е той — отвърна тя, доволна, че най-сетне може да помогне с нещо и се пресегна към малката масичка от тиково дърво до стената, където имаше една-единствена снимка в рамка. Подаде я на Ръдърфорд и двамата се вгледахме в мъжа на снимката.
Луис Ракер на снимката беше на същите години и със същото телосложение като Ръдърфорд, само дето имаше повече коса. Петънце колкото монета беше започнало да оредява на темето му. Имаше тъмни рунтави вежди и зъбите му бяха криви и раздалечени. Това обаче, което най-много ме порази, както при него, така и при майка му, бяха очите. На снимката гледаше право към камерата, но човек имаше чувството, че нещо му липсва. Ако трябва да бъда откровен, Луис Ракер не изглеждаше като най-умния холандец, живял някога на света.
— Има ли други близки? — попитах.
— Мисля, че не — отвърна сестрата и хвърли печален поглед към пациентката си.
— Болна ли е?
— Малко. Сърцето — каза тя и се потупа по гърдите.
— А умът? — попитах, като завъртях пръст на слепоочието си.
— Добре е. Говори понякога.
— За сина си ли?
— Не. За времето. Или за Анабел.
— Анабел?
— Котката.
Кихнах, сякаш самото споменаване на създанието, раздвижи нещо в носоглътката ми.
— Може утре, ако дойдете, да говори — предложи сестрата.
— Да — съгласих се, кимнах и се изправих на крака. — Сигурно сте права.
Усмихнах се окуражително на сестрата, докато чаках и Ръдърфорд да стане. Точно се канехме да си ходим, когато ми хрумна една последна мисъл. Вдигнах ръка към сестрата, дръпнах ципа на джоба си и извадих оттам двете фигурки на маймуни, които носех. После пристъпих към възрастната дама, наведох се, като се постарах да не ми се догади от котката.
— Знаете ли какво е това? — попитах тихо, като вдигнах маймунките до нивото на очите й и ги завъртях. — Луис имал ли е някога такава маймунка?
Започнах да размахвам фигурката пред нея, все едно беше джобен часовник на хипнотизатор. Ляво-дясно, ляво-дясно. Постепенно движението я омагьоса и тогава, съвсем неочаквано, като телевизор, който за секунда вади кристалночист образ, възрастната дама съсредоточи поглед точно върху фигурката. Очите й светнаха, ирисите й се разтвориха като разцъфващи малки пъпки и тя вдигна треперещата си ръка от котката, за да хване маймунката. Сграбчи пръстите ми, за да вземе маймунката, но точно когато й я подавах, ръката й се отпусна и маймунката падна на пода. Пресегнах се да я вдигна, но когато се изправих, невиждащият поглед се беше върнал отново.
— Искате ли да я подържите? — взех ръката й, разтворих лепкавите й пръсти и сложих фигурката върху дланта й. Но ръката й беше отпусната. Опитах се да свия пръстите й, така че да стисне фигурката, но нямаше никакъв смисъл, те бяха напълно безжизнени.
— Означава ли това нещо за вас? Знаете ли какво е?
Никакъв отговор. Със същия успех можех да питам и восъчна фигура.
— Хайде — подкани ме Ръдърфорд и постави ръка на рамото ми. — Няма смисъл.
— Може би утре — предложи отново сестрата.
— Да — успях да промълвя. — Може би.
Навън, на улицата, далече от котката, си поех няколко дълбоки глътки въздух, за да прочистя дихателните си пътища, после пъхнах маймунките в джоба си и вдигнах въпросително вежди към Ръдърфорд.
— Мислиш ли, че изобщо разбра, че бяхме там? — попитах.
— Опасявам се, че не.
— Аз също — напълних си отново дробовете с въздух и се огледах наоколо, като печално поклатих глава. — Май само ти загубих времето.
— Не, изобщо не си — увери ме той, като постави ръка на гърба ми. — По една случайност знам идеалното местенце за обяд.
21.
След като хапнахме в близката сладкарница, се разделихме и аз отидох отново да потърся Марике. Открих я зад бара на „Кафе де Бруг“, косата й беше вдигната с тюркоазена шнола, а на тънката й талия имаше вързана престилка. Изглеждаше стресната, когато влязох, вероятно за пръв път, откакто се бяхме запознали, не знаеше как да реагира. Трябваха й няколко секунди, за да реши как да се държи и накрая се върна към явно обичайното си настроение — мрачно.