И така, ако аз бях сейф, къде щях да се скрия? Банята? Не, там не. Кухнята? Каква кухня? Над леглото? Нямаше и помен. Зад леко килнатата картина на поле с лалета, която висеше на стената над канапето? А, благодаря ти. Както щеше да се окаже, нашият корабовладелец не се страхуваше от някое и друго старо клише.
Нито пък, за мое най-голямо съжаление, беше привърженик на класическото заключване на сейфове. Това беше жалко, защото бях прекарал повече вечери, отколкото ми се иска да си спомням, с ухо, долепено до металните врати на един или два от по-разпространените модели, ослушвайки се за издайническото щракване на допирните точки на шайбата, отбелязвайки цифрите, на които щраканията отговаряха, върху милиметрова хартия и разгадавайки поредицата от цифри, необходими за отварянето на непроницаемата допреди малко врата. В случая обаче цялата тази тренировка беше напразна, защото сейфът пред мен имаше електронна ключалка. Всичко на всичко десет цифри, от нула до девет, намиращи се върху добре защитена клавиатура. Можех да опитам да се ослушвам за щракания, но нямаше да има голяма полза, понеже електронната ключалка не издава никакъв звук. Или пък да опитам всички възможни комбинации и току-виж се окаже, че трябва да прекарам остатъка живота си тук, макар че едва ли щях да проявя достатъчно търпение за това. Не, електронната ключалка беше труден клиент и аз знаех само три начина да се справя с нея.
Първият, и най-непривлекателният, беше да запаля сейфа. Разбирате ли, сейфовете по принцип се делят на две категории — или са взломоупорни, или са огнеупорни. Колкото и удивително да изглежда, рядко можеш да попаднеш на домашен сейф, който да изпълнява едновременно и двете задачи, поради простата причина че това би го направило прекалено скъп. Така че, макар и взломоупорните сейфове да се проектират и произвеждат, за да устоят на опити да се проникне в тях, те не предпазват от огън. Което беше чудесно, но не ми помагаше много, тъй като нямах време да наклада безопасен огън, който да отдели такава топлина, че да разтопи металната каса и което беше по-важно, подобен подход най-вероятно щеше да превърне сейфа в пещ и да стопи предмета, който трябваше да открадна.
Вторият метод, който е далеч за предпочитане, беше да използвам кода. Простете, че казвам очевидни неща, но истината е, че независимо колко пъти ни се казва да не го правим, повечето от нас записват на листче кодовете на кредитните си карти и мобилните си телефони и да, на сейфовете също, и доста често държат тези удобни бележки точно пред нещото, което въпросните кодове трябва да предпазват. Така че взех да търся кода. Погледнах на полицата на самия сейф, по стената около сейфа, отпред, а после и отзад на картината, която беше закачена пред сейфа, в шкафовете и чекмеджетата наблизо, в шкафовете и чекмеджетата и по-надалече, в банята, сред мръсните чаршафи, под леглото. Не открих нищо. Нито цифричка. Но си заслужаваше да опитам.
Накрая ми остана последната възможност, която, макар и да си приличаше с втората е малко по-пипкава, макар да се основава на прости факти — за да отвориш електронна ключалка, трябва да натиснеш клавиатурата. И щом натискаш клавиатурата, хайде сега, това какво означава? Отпечатъци, да! Много отпечатъци. И да предположим, че не си сменяте кода прекалено често (или още по-добре — изобщо) отпечатъците ви могат да подскажат на изобретателния крадец кои копчета да натисне, но уви, не и реда на натискането им. Между другото единственият начин според мен за избягването на този капан е да носиш ръкавици винаги когато отваряш сейфа си, но пък кой носи ръкавици в собствения си дом, освен вашия мил квартален крадец?
Ако разполагах с малко повече време, можех да използвам един особено елегантен трик и да намажа с ултравиолетово мастило най-близката повърхност, която собственикът на лодката вероятно щеше да докосне, преди да отвори сейфа, като например рамката на картината и после да се върна в удобен за мен момент с черна светлина (която чудесно щеше да пасва на декора) и по този начин да се сдобия с кода. Но за жалост, времето не беше на моя страна и ми оставаше да разчитам на следващото най-добро нещо — комплектът за снемане на отпечатъци.
И така от малката колекция с взломаджийски инструменти в джоба си извадих малката пудриера, която преди няколко месеца бях напълнил с прах за снемане на отпечатъци. Отворих я, взех четчицата, която беше защипана вътре и започнах внимателно да пудря всеки клавиш от клавиатурата. Когато свърших, духнах излишния прашец, после загасих лампата за миг и наклоних лъча на джобното си фенерче, докато не открих каквото търсех. Готово — четири клавиша бяха покрити с пластове отпечатъци — тайните числа бяха 9, 4, 1 и 0. Когато фокусът свърши, запалих отново лампата, изтрих праха от клавиатурата, доколкото можах и започнах да набирам различните комбинации от кода, с който се бях сдобил, водейки се от предположението, че той съдържа само четири цифри. В един момент, след десетина минути, докато си мечтаех как натискам клавиатурата до следващата неделя, най-сетне чух приятно изщракване, последвано от бръмченето на заключващия механизъм, който се дезактивираше и, нима се съмнявахте, вратата на сейфа щракна и се отвори.