В бара имаше само още един клиент, възрастен мъж с дебело сако от конски косъм, носеше шита вълнена шапка и имаше малка чашка с ром на масата пред него. Кимнахме си, когато влязох, но той не успя да фокусира размазания си поглед върху мен. Облиза устни и се втренчи в рома, изглеждаше така, сякаш може да не се накани да отпие следващата глътка цял следобед.
— Една бира — казах й. — И не ме гледай така. Не съм най-голямата грешка, която някога си правила.
Без да промълви нито дума тя свали една малка чаша от полицата над бара и започна да налива от крана. Бирата образува пяна отгоре и тя я обра от ръба на чашата с пластмасова шпатула. Отпих една глътка и видях как ме гледа. Не го беше очаквала и разбирах, че не знаеше как да го приеме. Дали бях някой тъп англичанин, който се е влюбил в нея, или идвах за нещо друго?
— Хубава бира — рекох. — Чашата е чиста и обслужването е безупречно. Трябва да се гордееш със себе си.
Разсмя се. Поне разведрих малко настроението.
— Колко години си мислиш, че имаш пред себе си тук? Две или три, може би, преди да напуснеш и да позволиш на някой богаташ без грам мозък да се ожени за теб?
Смях и намръщване. Кой би си помислил.
— Искам да кажа, сигурно това е планът, нали? Ако предположим, че наистина си изпуснала диамантите.
Удивително е какво може да направи една-единствена дума с лицето на някого? Лицето на Марике стана напълно безизразно. Неприязънта и недоверието се изпариха, остана втрещена, сякаш лицето й се рестартираше, докато чакаше следващите команди да бъдат прехвърлени към мрежата от мускули под кожата й. Не остана така дълго време, но беше достатъчно, за да се уверя, че съм на прав път.
— Майкъл е избягал с тях, нали? Според слуховете бил откраднал цяло състояние тогава, така че кой знае какво струват сега, нали?
Нацупи се и се опита безгрижно да погледне през прозореца, не искаше да се предаде толкова лесно.
— Това, което не разбирам, е какво общо имат маймунките с всичко това. Или защо ти трябваха и трите. Ще ми кажеш ли?
— Защо да ти казвам?
— Може да е в твой интерес.
— Но маймунките не са у теб. У теб няма нищо, което да ме интересува.
— Трябва първо да се надрусаш, така ли?
Присви устни. Нямах нищо против. Цял ден можех да гледам устните й.
— Що се отнася до маймунките — отвърнах аз. — Взех ги веднъж, мога да ги взема пак.
— Как ще го направиш?
— Това е мой проблем. Въпросът е колко ценни са за теб? И преди да се замислиш, двайсетте хилядарки не стигат. Искам половината диаманти.
Хвърли поглед към стареца, после го съсредоточи върху мен.
— Говори по-тихо.
— Разбира се — отвърнах. — Но не отговори на въпроса ми.
— Не мога да ти дам половината. Те нямат нищо общо с теб.
— Но с теб имат, така ли? Слушай, може да си спала с Майкъл, но едва ли е било любовна история.
— Нищо не знаеш.
— Ами кажи ми.
Тя се втренчи сърдито в мен и си пое дълбоко въздух, премигна един-два пъти. После погледна отново през прозореца, този път разсеяно, и тихо въздъхна. Забелязах, че кръстоса пръстите си върху бара, макар че не знам дали го направи съзнателно. Не задържах дълго поглед върху ръцете й; лицето й привлече вниманието ми. В профил изглеждаше толкова изящна, като потомствена млада владетелка върху пощенска марка. Руси кичури по изсветлели от слънцето слепоочия, луничките, пръснати по тях. И тези устни, деликатни и издадени нагоре, само чакаха да се впият в някой глупак, достатъчно загубен да се влюби в тях.
— Как се запозна с Майкъл? — попитах аз. — Бил е излязъл от затвора само преди няколко дни?
— Пишеше ми писма — отвърна тя, обърна се към мен, говореше обезоръжаващо монотонно. — Мили писма.
— И ти му отговаряше?
— Да, защо не?
— Бил е убиец. Това не те ли притесняваше?
— Не сме говорили за това.
— Говорихте ли за диамантите?
Поклати глава.
— Не в писмата. Надзирателите ги четат.
— Значи сте се видели на живо?
Марике забави отговора за миг. Пресегна се към полицата над главата си и свали още една чаша. Напълни я с вода от чешмата от мивката на бара и отпи една глътка. Ръцете й не трепереха, ни най-малко, но водата явно я успокои до известна степен.
— Работех там — каза тя накрая.