— Този път направи. Слушай, истина е, че отидох до апартамента на Майкъл, след като откраднах маймунките от вас, но той вече беше пребит. Лежеше във ваната. Пръстите му бяха счупени.
Здравеняка рязко си пое дъх и извърна лице встрани, сякаш се притесняваше от картината, която рисувах. Езикът на Слаботелесния се стрелна от устата му като на гущер.
— Каза ли нещо?
— Не.
— Лъже — намеси се Слаботелесния решително. — Опитва се да ни изиграе.
— Не, не — отвърнах. Истина е. Повярвайте ми.
Здравеняка вдигна ръката си, за да ни накара да млъкнем и двамата.
— Последната маймуна не е ли у теб? — попита той.
— Не е ли у вас?
Погледна ме право в очите, отново се опита да прочете мислите ми. Този път и аз направих същото. Къде беше третата маймуна? Щом не беше нито у мен, нито у тях двамата, тогава у кого беше? И дали ми казваха истината, че не са убили Майкъл? Трудно ми беше да преценя, като се има предвид, че ме бяха пребили с бейзбол на бухалка и ме бяха вързали за стола.
— Какво ще кажете — продължих аз — да ме пуснете и аз да ви донеса третата маймуна? Мисля, че знам къде може да е.
— Къде?
— Някъде, където трябваше да я потърся най-напред. Ако ме пуснете, ще я намеря и ще ви я донеса обратно.
Тогава Здравеняка се ухили, разкривайки всичките си пломби. Дори се изкиска накрая.
— Лъжеш. Ще идеш в полицията.
— Повярвай ми, това е последното нещо, което ще направя.
— Но аз не ти вярвам — той кимна към Слаботелесния. — И приятелят ми казва, че трябва да те убием. Започвам да се съгласявам с него.
— Не, чуй ме. Знам къде е.
— Нищо не знаеш.
Той махна към Слаботелесния и двамата излязоха от стаята, като затвориха вратата зад себе си.
Щом си тръгнаха, се върнах моментално към това, което правех, преди да влязат. Ако се замислите, да си крадец е горе-долу същото като да си илюзионист. Всичките тези ключалки, вериги и въжета действат на същия принцип. Но докато да си крадец означава да влизаш в затворени пространства, да си илюзионист значи да излизаш от тях. Всеки специалист по човешки ресурси може да потвърди, че двете професии изискват много сходни умения. Което просто е заобиколен начин да ви кажа, че в края на краищата бях успял да разхлабя въжетата, с които бяха вързани китките ми за стола.
Истината е, че се мъчех да развържа въжетата от мига, в който бях дошъл в съзнание. Боляха ме гърдите, докато го правех и това да огъваш китки и извиваш пръсти, когато ръцете ти са изтръпнали, определено е доста болезнено, но беше много по-добре, отколкото да бъдеш убит. Така че се мъчех да разхлабя въжето и да развържа възлите и след няколко часа успях да се справя с първите възли. От там нататък повтарях едно и също упражнение, само трябваше да дърпам малко повече въжетата и да извивам малко по-силно китките си, докато не разхлабих въжетата достатъчно, за да измъкна ръцете си. Тъкмо това направих, когато Здравеняка и Слаботелесния излязоха от стаята и ме оставиха да се оправям както мога.
Разбира се, това беше само първата крачка и след като внимателно протегнах ръце, огледах охлузванията по китките си и ги разтърсих, за да им вдъхна малко живот, трябваше да повторя същия процес с въжетата, с които бяха вързани краката ми. Този път, обаче, виждах какво правя и какво има насреща ми, и щом разхлабих първия ключов възел, остана само въпросът дали разполагах с достатъчно време да довърша работата си, преди някой от двамата да влезе с танцова стъпка обратно в стаята и да ме довърши с бейзболната бухалка.
Подобни мисли не помагаха. Нещо повече, подобни мисли определено спъваха усилията ми, като ме караха да прибързвам и да дърпам въжетата прекалено силно. Проблемът беше, че макар и да си давах сметка, че ме забавя, бях толкова притеснен да не изпусна шанса си за бягство, че продължих да действам по същия начин; непрекъснато си плетях пръстите и палците. Но все пак ужасът помогна до известна степен, защото отклоняваше ума ми от раните. А това да мисля за нещо друго вместо за болката, която изпитвах, беше от жизненоважно значение. Накрая се освободих напълно и успях да се изправя, олюлявайки се, и да започна да се подготвям за предизвикателството да се покатеря на тавана.
Когато се опитах да се набера нагоре, изпитах страхотна болка, признавам това с ръка на сърцето. Имаше вероятност повече да съм си навредил, отколкото помогнал с този опит, като се има предвид, че трябваше да напрегна ребрата си, но преживяването наистина ме накара да си помисля, че може би всичките тези приказки как при екстремни условия хората събирали допълнителни сили, са верни, защото въпреки всичко успях да се изтегля нагоре и го направих, без да викам и да пъшкам, въпреки болезнените спазми, които обливаха тялото ми.