— Ти си гениална — казах, когато Виктория най-сетне вдигна.
— Господин президент?
— Почти — усмихнах се, отворих една малка чекова книжка и взех да прелиствам страниците. — Как се чувстваш?
— Чудесно. А ти?
— Като крадец с разбита глава.
— Няма да питам. Но кажи ми защо съм гениална?
— Не знаеш ли?
— Всичко може да е — отвърна тя весело.
— Става дума за нещо, което каза последния път, когато говорихме.
— Че си прихванал нещо от блондинката ли?
— Не — отвърнах й, прозвуча по-строго, отколкото ми се искаше. — Ще се издигна над това. Издигам се, докато говорим. Аз съм хелий. Аз съм балон с горещ въздух. Аз съм пресен хляб.
— Ти си писател, на който му липсват сравнения. Хайде, какво толкова съм казала, Чарли?
Затворих чековата книжка и запрелиствах един бележник.
— Каза, може би парафразирам леко, но беше нещо от сорта, че маймуните са ключът към всичко.
— Така ли съм казала?
— Да. И знаеш ли защо е толкова гениално?
— Изненадай ме.
— Защото маймуните съдържаха ключове. И цялата дандания е била именно заради тях.
— Така ли? Само ключове?
Обърнах бележника наопаки, после светнах настолната лампа и прелистих няколко страници от холандско-английски речник, разтворен върху бюрото на Ръдърфорд. Вдигнах речника за гръбчето и го разклатих, в случай че изпаднеше нещо интересно, но нищо не падна.
— Просто ключове за сейф — казах на Виктория. — С крадени диаманти вътре.
— Аха.
— Наистина „аха“. Има само един проблем.
— И той е?
— За да се отвори сейфа, трябват три ключа.
— О! И ти липсва една маймунка.
— Точно така. Въпреки че като се замисля, това че снощи ме отвлякоха също е проблем.
— Съжалявам.
— Бях отвлечен. Пребит с бейзболна бухалка. Знаеш как се прави.
— Не, Чарли, не знам. Мисля, че е по-добре да ми кажеш.
Така и направих. И докато осведомявах набързо Виктория, насочих вниманието си от нещата върху писалището на Ръдърфорд към съдържанието на чекмеджетата му. Чекмеджетата бяха седем на брой. По три от двете страни и едно в средата, точно над коленете ми. Единствено средното беше заключено и това както винаги погъделичка любопитството ми. Както си говорех, притиснах телефонната слушалка между врата и ухото си, взех един кламер от документите на Ръдърфорд, разгънах го и започнах да отварям ключалката.
— Чарли? — попита Виктория след няколко секунди. — Какво правиш?
— Нищо.
— Доста тежко дишаш.
— Така ли? Извинявай. Опитвам се да отворя нещо, докато говорим.
— Дано да е само това.
— Какво искаш да кажеш? — попитах, като спрях да мъча ключалката.
— Няма значение — рече тя. — Но Здравеняка и Слаботелесния — наистина ли смяташ, че третият ключ не е у тях?
— Нито третата маймунка — отвърнах и се заех отново със задачата. — Ако беше, нямаше да стоят в апартамента с мен. Щяха да идат да си вземат диамантите.
— Освен ако не са блъфирали.
— Защо да го правят?
— Защо някой изобщо прави нещо вече? Не знам, може би са искали да повярваш, че не те са убили американеца.
— Но те не са го убили. И какво им пука аз какво мисля? За тях аз съм просто крадец, който се е озовал на неподходящото място в неподходящо време. Не съм заплаха. Не съм пречка.
— Само дето сега маймунките им отново са у теб.
— Всъщност, не са. Маймуните отдавна ги няма. Те са на парчета. Сега у мен са само ключовете им и рискованото начинание да опразниш сейф, пълен с диаманти.
— Горкичкият.
— Ще стана, ако ме пипнат. По дяволите!
— Какво?
— Тази проклетия, която се опитвам да отворя. Току-що счупих кламера.
— Кламера ли? Защо използваш кламер… О, Чарли, трябва ли да знам какво правиш?
— Само едно чекмедже на писалище. Вероятно безинтересно.
— Твое ли е чекмеджето?
— Не ми задавай глупави въпроси, Виктория. Ти си гениална, забрави ли?
— Гениална. Да, разбира се. Гений, който не разбира нищо от криминални романи.
— Не си само ти.
— На теб хич не ти пука, така ли? Интересуват те само диамантите?
— Точно така — отвърнах разсеяно.
— Чарли, какво има?
— Чекмеджето — отвърнах — отворих го.
— И?
— Никога няма да се досетиш какво има вътре.