— Докато не влезеш в затвора.
— Рисковете на професията. Много време ли си лежал?
Поклатих глава.
— Нямам и намерение да лежа.
— Никой няма, синко. Майки със сигурност нямаше.
Стюарт удари още една голяма глътка бира, после се отпусна върху канапето, търбухът му се изду и се разтресе пред него като желе върху чиния.
— Кажи ми за паспорта — отвърнах. — Кога те помоли да го намериш?
Стюарт прехапа долната си устна, замисли се.
— Преди месец, може би. Обади ми се отвътре. Каза, че искал да проучи едно момиче.
— Марике.
— Под това име му се беше представила, да — отвърна той и кимна. — Но той подозираше, че има нещо.
— И те помоли да откраднеш паспорта й?
— Не — прокара ръка назад по лъсналото си чело. — Помоли ме да намеря каквото мога. Успях да открия къде работи и да говоря с някакъв мъж, който също работеше там.
— Младият барман ли? Дето прави ужасни физиономии?
— Работеше зад бара. Предполагам, че може да е същият. Както и да е, барманите в Амстердам са същите като навсякъде другаде — не са добре платени.
— Значи го подкупи.
Той извъртя очи и ми показа потните си длани.
— Помолих го да прерови набързо нещата й, нищо повече. Той ми донесе паспорта.
— Ти го фотокопира и го прати на Майкъл.
— Откъде знаеш това? — попита той и присви очи.
Поклатих глава.
— Няма значение. Как реагира, когато му го прати?
— Не знам — отвърна той спокойно. — Просто му го изпратих в една поздравителна картичка за рожден ден.
— Пазачите не са ли го намерили?
— Бях го сложил така, че да не могат. Залепих го между двата картона на картичката.
— Хитро.
— Не особено. Пазачите там са големи мърлячи. Не е трудно да ги надхитриш. Искам да кажа, съмнявам се, че точно тогава имаше рожден ден.
Приведох се напред с ръце на коленете и насочени към него пръсти.
— Името й говореше ли ти нещо?
— На момичето ли? Не, докато не отидохме в библиотеката. Веднага щом открихме статията, нещата започнаха да ми стават ясни.
Вперих поглед в него.
— Ким Волкерс. Фамилията й е същата като на пазача, който Майкъл е убил.
Стюарт кимна.
— Само дето не е убивал никого. Поне така твърдеше винаги. Но си прав за името. Сети ли се, че му е дъщеря?
— Така предположих.
— Майки също, предполагам. Макар че, подозирам, че е знаел през цялото време.
— Какво те кара да го кажеш?
— Имах някакво усещане. Нещо в гласа му. Не мога да го обясня.
— Има само още няколко неща, които не разбирам — продължих.
— Само няколко?
Усмихнах се, подпрях глава върху ръцете си.
— Най-вече едно — защо се е сближил с момичето, след като е разбрал коя е? Сигурно е бил наясно, че работата й не е чиста.
Стюарт повдигна рамене и потъна още по-надолу, крепейки кутийката с бира върху шкембето си.
— Майки беше странна птица. Кълнеше се, че не е убивал пазача, но не беше и като повечето затворници. — Замълча, лицето му помръкна, а пръстите му разсеяно забарабаниха по кутийката с бира. — Работата беше, че не роптаеше, задето е в затвора. Аз се ядосвах непрекъснато, а той не, за него като че ли беше добре дошло.
— Покаяние?
— Може и така да се каже.
— Но това не се връзва, щом не е убил пазача.
— Не.
— И не обяснява защо не я е разобличил.
— Освен ако го е направил. Насаме, да кажем.
Наведох глава от едната страна до другата, все едно имитирах кантар.
— Не останах с такова впечатление.
— Аз също. Но и това е вариант.
Стюарт вдигна безпомощно ръка нагоре, после глътна от кутийката с бира. Седеше по нетипичен за един Ръдърфорд начин, с увиснало над панталоните шкембе и разкрачени крака. Контрастът ме накара да осъзная какво представление изнасяше, когато се превъплъщаваше в дадена роля и давайки си сметка за това, застанах нащрек. Много се съмнявах, че истинското му име е Стюарт. Сигурно от години не го беше използвал.
— Ти не си адвокат — рекох.
— Не.
— Само от любопитство, как успя да го спретнеш този номер? Искам да кажа, да ме представляваш.
Ухили се, все едно разправяше за наскорошно сексуално похождение.