Сградата, в която се намираше апартаментът, беше типична за Йордаан. Тъмен камък, висока и тясна, с островръх покрив и стар рудан най-отгоре му. Представляваше част от еднотипна редица, съставена може би от четиридесетина подобни сгради, като всяка една от тях гледаше към канала Сингел, хубаво местенце беше.
Изкачих стъпалата до входната врата и хвърлих един поглед на звънците, монтирани върху рамката на вратата. На най-горния звънец, който предположих, че е на апартамента на петия етаж, който търсех, нямаше никакво име. Облегнах се на звънеца и зачаках. С оглед на възрастта на сградата, а и поради липсата на домофон, не смятах, че задействам съвременна система и затова дадох на живущия достатъчно време или да отвори прозореца и да ми изкрещи, или да слезе пет етажа и да ми отвори вратата. Изчаках минутната стрелка на часовника ми да направи две пълни обиколки и когато нищо подобно не се случи, натиснах още веднъж звънеца и изчаках още малко. Накрая, какъвто си бях досетлив, заключих, че няма никой вкъщи.
Разбира се, липсата на домофон ме лиши не само от време, но и от лесен достъп до сградата. В модерните жилищни кооперации винаги можех да звънна на друг апартамент и да накарам някой доверчив човек да ме пусне. Тук обаче не можех да го направя, защото човекът, на когото звъннех и се окажеше у дома, трябваше да слезе и да ми отвори вратата, което означаваше, че щеше да се наложи да обясня някак идването си и да му дам възможност да запомни лицето ми. Едва ли щеше да ми свърши работа, а дори и да свършеше, беше рисковано.
Самата входна врата бе много яко нещо, поне с половин метър по-висока и по-широка от стандартната, сякаш се надяваше да ме възпре, като ме стресне с размерите си. За мой късмет обаче се оказа, че бравата върху нея може да устои на чара ми толкова, колкото някоя от полуголите жени, които танцуваха зад осветените с червена светлина витрини само на няколко пресечки разстояние. И също като повечето реклами на въпросните дами вратата прие кредитната ми карта, която плъзнах нагоре по рамката, докато езичето на бравата отстъпи назад. Имаше и втора брава с резе, която щеше да ми създаде проблеми, ако добрите хора, живеещи в сградата, бяха рошили да я заключат.
Отворих вратата и влязох вътре. Пред мен имаше почти вертикално стълбище, което започнах да изкачвам горе-долу така, както се изкачва бояджийска стълба. Дървените стъпала издаваха такива непредсказуеми скърцания и стенания, че се разтревожих да не би от някой от апартаментите да се покаже любопитен съсед и да ме попита кой съм. Другата част от мен ругаеше глупака, построил стълбата под ъгъл, подходящ за атракцион в някой увеселителен парк. Това ме накара да се замисля, че всеки, който живееше над партера, трябваше да е сравнително млад и здрав и че ако се наложеше да се измъквам бързо, нямаше да е никак просто. В главата ми се появи гадна картинка на това как се подхлъзвам, падам и си чупя крака на няколко места и се намръщих, когато чух въображаемия звук от неколкократното изпукване на бедрената ми кост, приличаше на пукането на кубче лед в чаша чешмяна вода.
Най-сетне стигнах до последния етаж. Спирах на два пъти, за да си поема дъх и да позволя на млечната киселина в мускулите да се оттече от бедрата ми, но не срещнах никого по пътя и бях благодарен за това. Вратата, която търсех, беше в дъното на коридора и когато изпънах рамене и се запътих към нея, изпитах нервна възбуда при мисълта, че ще вляза на още едно забранено за мен място. Този път част от тръпката беше предизвикателството, което представляваха бравите. Бяха три на брой, точно както беше казал Американеца, но бяха от съвсем различен клас в сравнение с бравите, с които се бях справил по-рано. Причината — бяха „Веспенслотен“, което буквално означаваше брава оса. „Веспенслотен“ бяха най-скъпите брави на холандския пазар, и имаше защо. Още когато за пръв път дойдох в Холандия купих няколко и ми отне доста време, за да разгадая конструкцията им. Големият пробив настъпи чак когато разглобих една от бравите и после я сглобих отново, за да разбера кое им беше толкова специалното. Отговорът бе, че имаше допълнителен комплект пластинки в основата на патрона, както и на върха, но това, че го знаех, не значеше, че ключалката ми е в кърпа вързана и обикновено ми трябваха няколко опита, за да открия по какъв начин се отключва.
Но преди да се захвана с бравите, почуках силно на вратата и отново изчаках. Когато никой не дойде да види какво искам, се почувствах достатъчно сигурен, за да надяна хирургическите ръкавици и да извадя фенерчето от джоба си. Осветих с лъча ръба на вратата, за да проверя за някакви издайнически жици. Американеца се оказа прав за всичко, което ми беше казал досега, но ако ме хванеха, аз рискувах главата си, така че исках да съм сигурен, доколкото можех, че няма аларма. Не видях жици и макар това да не бе стопроцентова гаранция, ми стигаше за начало.