Този път видях как Здравеняка и Слаботелесния кимат, докато говоря.
— Защо ще му имат такова голямо доверие, запитах се аз? И много скоро отговорът стана очевиден. Даже малко се засрамих, че не съм се сетил по-рано. Тези мъже не бяха приятели на Майкъл, те му бяха съучастници.
За миг си помислих, че може да ги изпусна. Явно се притесниха и започнаха да се въртят нервно. Тогава Ример каза нещо, което накара всички ни да млъкнем и да се обърнем.
— Вече го знаем. Пише го в досиетата им.
— Тогава защо не ги арестувахте за убийството на Майкъл?
— Това също е работа на полицията.
— Виждате ли — възкликна Ван Зант. — Когато не знаят отговора на нещо, така казват. Когато правят грешки, така казват. Работа на полицията.
— Казват го и от колегиална лоялност — намесих се аз. — Това е бил случай на инспектор Бургграве, нали, детектив-инспектор Ример?
Ример не отговори. Само ме погледна сърдито, сякаш за да ме накара да млъкна само със силата на волята си.
— Няма значение — казах й. — И без това не съм стигнал до същината на историята. Трябва отново да се върнем назад във времето. До обира, при който е бил убит Роберт Волкерс. — Обърнах се към Ван Зант. — Мисля, че мястото, на което са се съхранявали диамантите, е било тук някъде, нали така?
Ван Зант се поколеба.
— Да повторя ли въпроса си?
Присви очи и стисна устни. Изглежда ме преценяваше от нов ъгъл.
— Политиката на компанията не позволява…
— Глупости — прекъснах го аз. — Вече говорихме за това. Нали вече ми разказахте всичко. Така че нека ви попитам още веднъж — главното хранилище на диаманти е било тук някъде, нали така?
Ван Зант се забави с отговора. Дори и най-сериозният ми поглед не можеше да го застави. Ример обаче беше друго нещо.
— Отговорете на въпроса — нареди тя и сложи ръка на хълбока си, звучеше така, сякаш търпението й е на изчерпване.
Ван Зант зяпна, но тя беше непоколебима. Обърна се към мен като дете, на което са се скарали.
— Да — промълви едвам.
— Добре. Можете ли да го опишете, ако обичате?
Ван Зант въздъхна, завъртя очи, но в цялото му изпълнение имаше доста пантомима. Също както и в кабинета му, имах ясното впечатление, че той би се разприказвал на драго сърце, стига да е център на вниманието.
— Като шеф на охраната аз сам проектирах системата — започна той, уж неохотно, сякаш го карах за стотен път да разказва една и съща история. — Имаше голяма стая, направена от стомана, дебела много сантиметри. Подът беше от бетон. Около стоманата имаше циментов кожух. Около кожуха — стоманена клетка.
— И как се използваше този трезор?
Ван Зант изцъка с език, сякаш трябваше да знам, че ще стигне и дотам.
— В края на деня — продължи той — всички диаманти във фабриката се заключваха в трезора, заключваше се и клетката. Винаги дежуреха пазачи.
— Да. Много добра система, макар и на практика доста проста.
— Хубаво е да е просто — рече той. — Простото е сигурно.
— Донякъде — отвърнах, като хвърлих съзаклятнически поглед към Здравеняка. — Предполагам, че ключалката на трезора също е била добра.
— Както ви казах и преди, имаше няколко ключалки. Бяха от най-високо качество.
— Убеден съм. Прътите на клетката можеха ли да бъдат прерязани?
— Говорихме за това.
— Така е. Май уточнихме, че арматурните клещи не са вършили работа и че е можело да бъдат срязани само с оксижен.
— И с това можеше да не стане.
— И по думите ви винаги е имало пазачи на смяна. Пазачи като Роберт Волкерс.
Ван Зант кимна.
— Колко?
Той се поколеба, вероятно усети промяната в тона ми.
— Нощно време бяха по двама.
— А в нощта, в която е бил убит Роберт Волкерс, колко бяха пазачите?
— Двама, разбира се.
— Сигурен ли сте?
Той изду бузи.
— Имаше двама пазачи.
— Интересно, защото по една случайност със сигурност знам, че пазачът е бил само един.
Ван Зант тропна с бастуна в земята, сякаш се надяваше да предотврати това, което възнамерявах да кажа.
— Двама пазачи — повтори той.
— Трябвало е да бъдат двама — продължих. — Няма никакво съмнение в това. И съм убеден, че документите от онова време ще го потвърдят. Потвърждават го и вестникарските репортажи за убийството на Роберт Волкерс, защото двамата с господин Ръдърфорд ги прегледахме онзи ден в градската библиотека. Вторият пазач се е казвал Луис Ракер. Господин Ракер, за съжаление, е починал преди малко повече от две години. Инфаркт. За наше щастие обаче Ръдърфорд успя да се свърже с майка му.