Кимнах към Ръдърфорд, той стана от щайгата, на която беше седял и се отдалечи от нас към огрения от слънце овален вход от западната страна на сградата. Навън имаше двор, а в двора — такси, двигателят му работеше, а вътре седеше притеснената на вид вдовица.
Докато чаках Ръдърфорд да се върне, огледах всяко едно от лицата около мен, после си погледнах часовника и накрая се изправих на крака. Нямаше какво повече да кажа за момента и тишината беше някак странно потискаща. Сякаш изпълваше вътрешността на склада почти до задушаване, все едно някой бе оставил отворено кранче за газ и част от мен се тревожеше, че ако Ръдърфорд и Карине Ракер не се появят скоро на входа, някой може да каже нещо възпламеняващо и да вдигне всичко във въздуха.
Тогава чух как вратата на колата се затваря, прозвуча като приглушен изстрел в далечината, и скоро след това двамата се появиха. Равните подметки на Карине Ракер стържеха по циментовия под като шкурка и сякаш й трябваше цяла вечност, за да достигне до нас. С едната ръка стискаше Ръдърфорд, за да не падне, а в другата държеше издута кожена чанта. Преместваше тежестта между двата си крака, както готвач, който разделя жълтъка от белтъка в двете черупки. Беше облечена почти по същия начин, по който я бях видял и в апартамента й. Под избелялото палто с подплата носеше син пеньоар на цветя, отеклите й крака и глезени бяха обути в дебели чорапи, които се бяха събрали на коленете. Перуката на главата й не струваше, беше сплъстена и проскубана едновременно и макар че си бе направила труда да се гримира, изглеждаше така, сякаш се беше научила да го прави в училище за клоуни.
— Госпожо Ракер — казах аз и протегнах ръка да помогна на възрастната жена, когато тя наближи до нашия малък приятелски кръг.
Тя здраво се хвана за китката ми, чантата се разлюля, после ме сграбчи за лакътя и щом успя да възстанови равновесието си, двамата със Стюарт я сложихме да седне на една палета, която бяхме подпрели за целта върху две дървени щайги. Седна тихо и възпитано с чанта върху коленете. Единственият признак, че се вълнува, беше начинът, по който пръстите й стискаха чантата, кожените дръжки бяха здраво увити около ръцете й.
Наведох се и я погледнах право в очите, после и се усмихнах колкото се може по-окуражително и я потупах по коляното. Възрастната жена изкриви изрисуваните си черти в крива пародия на собственото си изражение, атрофиралите мускули под кожата й се мъчеха всячески да нагодят челюстите й така, че да не изглежда като бито куче. Не исках да удължавам мъките й, затова се изправих и отново се обърнах към останалите.
— През следващите няколко минути — започнах аз — ще трябва да ми простите за ужасния холандски и да разберете, че госпожа Ракер не говори английски. Решихме, че е най-добре да чуете историята й от нея самата и затова аз млъквам и я оставям да ви каже това, което е дошла да сподели.
След което кимнах към възрастната госпожа и понеже тя се поколеба за миг, Стюарт й прошепна нещо с мил тон и то я накара да прочисти дихателните си пътища и да започне да говори. Не отне много време, но заради нюансите на това, което каза, и начина, по който го каза, накъсаната й реч сякаш трая по-дълго, отколкото очаквах. Беше притеснена и неуверена и от време на време гласът й се задавяше и тя поглеждаше надолу към пръстите си, които мачкаха кожената чанта. Тогава Стюарт поставяше ръка върху рамото й и я подканваше да продължи, говореше й така, сякаш е дете, оставено на грижите му и той искаше единствено тя да сподели тревогите си, за да може някой от нас да й помогне.
Това, което я тревожеше, беше съвсем просто, което не го правеше по-малко травмиращо. Обясняваше онези неща, които не бе посмяла да сподели с години, факти, които беше заровила дълбоко в душата си. Синът й Луис Ракер бил пазач във фабриката на Ван Зант. Не бил успял много в живота си, но ценял работата си и се радвал, че тя му позволява да издържа старата си майка, доколкото може. Двамата разчитали на заплатата му, за да си осигурят покрив над главите и храна в долапа и той бил готов почти на всичко, за да не загуби работата си. Така че, когато някой отишъл при него и му предложил възможност да изкара малко пари отгоре върху седмичната си надница, той се изкушил. От него се искало само да изчезне за час по време на една от нощните си смени. Ако си държи устата за това, че го е нямало, независимо от последиците, щял да получи голяма сума пари. Но ако кажел на някого за договорката, последствията щели да бъдат страшни. Заплахата не била конкретна, но той имал ясното съзнание, че е напълно реална.