Така че имах втора теория. Първоначално изглеждаше доста необикновена, ставаше повече за роман, след което се отказах от нея, защото беше прекалено невероятна. Но колкото повече неща научавах, толкова по-логична започваше да ми изглежда. Затова поработих още малко върху нея, изгладих я, премахнах някои бабуни тук-там. И знаете ли какво? Започна да ми се струва, че вероятно това е единственият начин, по който е станало.
30.
— Според мен — продължих аз, — Роберт Волкерс е потърсил Майкъл, а не обратното. Казал му е кой е и с какво си изкарва хляба и му е обяснил, че може би има начин да си помогнат взаимно. На Майкъл, това е мое предположение, отначало не му е харесало. Повечето професионални крадци сами си намират работа. Така не трябва да разчитат на други хора да свършат нещо, както и не трябва да делят плячката. Но ние сме хора и несъмнено е бил изкушен от предложението на Роберт Волкерс. Можел е да му осигури достъп до трезора на „Ван Зант Диамантс“, а Майкъл се е занимавал само с диаманти. Вероятно се е позамислил малко и е решил, че е заинтересуван, но не желае да поеме сам всичките рискове. Ако това, което бил чувал, се окажело вярно, диамантите щели да стигнат за всички, нямало да е лошо да има гръб. Затова намерил двама местни разбойници и не след дълго заформил собствена банда.
Спрях и огледах лицата около мен, исках да се уверя, че няма да загубя никого от тях. Малко вероятно беше. Не бях задържал вниманието на публика така, откакто бях изнесъл първото си литературно четене — пред двама фенове от типа „Умирай трудно“ и притеснен собственик на книжарница на „Черинг Крос Роуд“. Ако не внимавах достатъчно, цялото това внимание щеше да ми излезе през носа.
— Волкерс — продължих — е бил наясно с част от организацията на „Ван Зант Диамантс“ и лесно е можел да разбере кога се очаква пратка и какво съдържа тя. Моята теория е, че е изчакал голяма доставка и след това се е погрижил пазачът, който е бил на смяна с него, да изчезне за час-два. После единственото, което е трябвало да прави, е било да охранява, докато Майкъл и неговите двама холандски приятели се занимават с металната клетка и трезора. Разполагали с достатъчно време, един умел крадец може да проникне във всеки сейф или трезор на света. В крайна сметка един сейф е толкова добър, колкото ключалката, която го заключва, и за жалост тази ключалка винаги може да бъде насилена или отворена с шперц. След като Майкъл е приложил собствената си вещина, бандата е опразнила трезора и тъй като вече не са имали нужда от Роберт Волкерс, са го убили и са избягали с плячка, която да ги осигури за цял живот.
Чух как някой рязко си пое въздух, обърнах се и видях, че Ким се намръщи, присвила очи, стискаше здраво юмруци, така че ноктите й се забиваха в кожата. Трудно беше да не кажеш нещо в този момент, да не се обърнеш директно към нея по начин, който да направи нещата малко по-лесни. Вместо това продължих:
— Обаче е трябвало да се пласират прекалено много скъпоценни камъни на пазара и тъй като Роберт Волкерс е бил мъртъв, се е вдигнала много по-голяма пушилка, отколкото им се е искало. Полицията е назначила амбициозен полицай, мъж на име Бургграве, и той явно е разрешавал всеки случай, който са му възлагали.
Бургграве наостри уши. Изправи се и присви очи зад квадратните рамки, сякаш някой го чешеше по гърба точно както трябва. Помъчих се да не му обръщам внимание, като вместо това се съсредоточих върху детектив инспектор Ример.
— И така, бандата е трябвало да се покрие и междувременно решили да приберат диамантите някъде на сигурно място. Били чували за едно място в Китайския квартал и макар че не било идеално (защото нищо не е, когато един от членовете на бандата е талантлив крадец), те били толкова сигурни в него, колкото било възможно да бъдат. Не можели да използват банка, защото банката щяла да задава прекалено много въпроси и да иска документи за самоличност, но мястото, което открили, било толкова сигурно, колкото и банката, но без излишни усложнения.
Извърнах се към Здравеняка и Слаботелесния и продължих да обяснявам на тях, като се помъчих да ги накарам да видят, че съм разбрал всичко. Вече ме слушаха внимателно, като чакаха да чуят какво ще кажа след това и дали ще трябва да го отричат, или не.
— По едно щастливо стечение на обстоятелствата сейфовете на това място се отваряли с три ключа. Било идеално: всеки член на бандата можел да има по един ключ и да е сигурен, че никой не може да офейка сам със скъпоценностите. Ключовете изглеждали така — казах аз, извадих два ключа от джоба и ги поставих на дланта си, за да ги покажа на групата. — Но преди да им ги дадат, били напъхани набързо в гипсови калъпи във формата на трите умни маймунки. Не виждам, не чувам, не казвам. Това бил начинът на собственика да заяви, че не го е грижа какво се съхранява в трезора му — нямало да задава никакви неудобни въпроси. Двата ключа, които държа, бяха в двете фигурки, които откраднах за Майкъл. Затова третата фигурка е била толкова важна. Този, който я е намерел, е можел да сложи ръка върху скритото преди години съкровище с диаманти на „Ван Зант Диамантс“. И това, явно, е било достатъчно, за да бъде Майкъл пребит до смърт.