Сложих възглавницата обратно така, както я бях намерил и затърсих под пухената завивка и наоколо, а след това и под матрака. После проверих още веднъж в калъфката на възглавницата, след което седнах и огледах стаята. Беше празна, като изключим голямата дървена ракла. Тя имаше малък катинар, отключих го, без много-много да се замислям и надникнах вътре. Имаше цял куп дрехи, няколко блистера с хапчета по всяка вероятност за главоболие и купчинка презервативи в различни цветове. Разрових по-надълбоко и пръстите ми докоснаха нещо твърдо и студено. Разбрах какво е още преди да го издърпам от сандъка, но въпреки това го извадих.
Беше пистолет. Вярно, познанията ми на тема оръжия бяха меко казано елементарни, но всеки глупак можеше да каже, че пистолетът е опасно нещо. Докато го държах в ръка, се замислих за кой ли път, че наистина трябва да науча малко повече за огнестрелните оръжия. Така, щом попаднех на някое (което ставаше по-често, отколкото ми се искаше), щях да мога да извадя патроните или да повредя спусъка, за да не може да стреля. Но поради някаква причина, нямах желание. Може би, защото разучаването на оръжията беше занимание за лошите момчета. Или за полицаите.
Понеже не можех да обезвредя пистолета, започнах да си мисля къде да го скрия, тактика, която бях прилагал веднъж-дваж в миналото. Проблемът, разбира се, беше, че в спалнята единственото място, където можеше да се скрие пистолета, беше раклата и имах странното усещане, че собственикът ще го потърси тъкмо там. Една от възможностите бе да взема пистолета с мен, но не ми харесваше. Ами ако някой патрулиращ полицай ме спреше и ме претърсеше пред апартамента и откриеше взломаджийските инструментите и пистолета у мен? Перспективата не беше никак привлекателна.
И изобщо не биваше да си губя времето с нея. В крайна сметка истинският проблем беше къде се е дянала маймунката. Ако все още беше в апартамента, откриването й нямаше да е толкова лесно, колкото намирането на сейф в стената. Да, апартаментът беше оскъдно мебелиран, но фигурката беше висока едва няколко сантиметра и можеше да е скрита буквално навсякъде. И то ако преди всичко предположим, че все още е тук. Американеца беше категоричен, че ще е под възглавницата, а нея я нямаше.
Отново си погледнах часовника. Наближаваше девет и половина, което означаваше, че ми остава само един час до срещата с Американеца и само половин час, докато Здравеняка и Слаботелесния приключат с вечерята си. Времето за действие притеснително намаляваше, и то ако предположех, че Американеца не го ограничи още повече, пожелавайки по-рано лека нощ на приятелчетата си. Толкова ли беше невероятно? В крайна сметка той не знаеше, че съм размислил, дори и да се е надявал, че може да го направя.
Десет минути. Само толкова щях да си позволя и времето изобщо не беше много. Със сигурност не можех да се мотая повече. Но откъде да започна? Поклатих глава и вдигнах очи към тавана вероятно с надеждата да открия някаква следа. Беше много странно, защото всъщност открих нещо много по-добро — капак.
Капакът беше точно над главата ми и не го бях забелязал досега, защото беше боядисан със същия цвят като тавана. И както може би се досещате, той се намираше точно над раклата. Любопитно, нали?
Мигом напъхах пистолета в колана на панталоните си, затворих раклата и се покатерих върху нея. Изправих се на пръсти, бутнах капака нагоре към тавана и внимателно го плъзнах настрани. После опипах с връхчетата на пръстите си около отвора. Дървото беше грубо и грапаво, покрито с прах. Плъзнах ръка покрай дървената рамка, но така и не намерих това, което търсех. Но понеже имах някакво странно предчувствие, пъхнах фенерчето в устата си и с добре премерен отскок и набиране, успях да провра глава в отвора. Разбира се, не бях предвидил да включа проклетото фенерче, така че се наложи да се издигна по-високо, докато лактите ми не се опряха от вътрешния край на отвора и взех фенерчето в свободната си ръка. Включих го и прокарах лъча по студения, миришещ на влага интериор. Не открих нищо интересно, затова използвах лактите си, за да се завъртя, краката ми висяха долу в стаята, направих почти пълен кръг, преди да видя фигурката на маймунката. Беше точно до дървената рамка на отвора, лежеше настрани върху порестата изолация на тавана, ококорила очи от изненада и запушила здраво уста с ръце. Пресегнах се към нея, стиснах я в шепа и се почудих как, по дяволите, можеше да си струва всичките тези усилия.