— Възможно е. Или пък е така, както ми се струваше още в самото начало. Може би, след като е прекарал дванайсет години в затвора, е сметнал, че заслужава цялата плячка за себе си.
— Мисля, че това обяснение ми допада най-много.
— Е, това е разликата между нас двамата. Романтикът и наемникът.
— Както и да е, едва ли има кой знае какво значение. Нали е мъртъв и полицията е конфискувала всичките диаманти.
— Мммм.
— Мммм, Чарли?
— Може да се каже, че не са конфискували съвсем всичките диаманти.
— Но как е възможно? Каза, че си им дал двата ключа, които си откраднал и че си им казал къде могат да намерят третата маймуна. Да не би да имаше диаманти, скрити на друго място?
— Първоначално нямаше.
— Първоначално… О, Чарли, какво си направил?
— Нищо, което би трябвало да те изненада.
— Взел си няколко?
— Повече от няколко, ако трябва да сме точни.
— Но как?
— Много лесно. След като се уверих, че последната маймунка не беше нито у Здравеняка, нито у Слаботелесния, нито у Ким, бях сигурен, че Бургграве я е скрил някъде. Но преди да вляза в апартамента му, се върнах пак в Китайския квартал и си платих собствен сейф. Не беше никак евтино, но имах предчувствието, че си струва. Разбира се, дадоха ми три нови фигурки с ключове заедно с новия ми сейф. След което трябваше само да разбия фигурката, която си запушваше ушите и тази, която си притискаше устата и да отделя ключовете настрани. Когато открих третата маймунка в апартамента на Бургграве, я размених с маймунката, която си затваряше очите и която ми бяха дали сутринта.
— Значи сейфа, за който полицията е имала ключове, е бил празен?
— Не. Трябваше да оставя малко диаманти вътре. Доста диаманти всъщност. Иначе историята ми нямаше да бъде достоверна.
— Но си прибрал останалото.
— Виновен.
— Чарли, ти си луд. Ще те арестуват.
— Съмнявам се. Дадох им убиеца и заслужен дял от плячката. И не смятам, че Ван Зант ще тръгне да раздухва нещата. Те отричат за кражбата от години.
— Дано си прав за твое собствено добро. Много пари ли струват диамантите?
— Ще ми стигнат поне за няколко години.
— Не загрях веднага. Затова отиде в Париж, нали? Да се срещнеш с онзи човек — който те забърка във всичко това.
— Пиер. По една случайност ще се срещна с него днес следобед. За пръв път ще се свържа с физиономия към вероятно измисленото му име.
— Идва ми да се ритна. Защо не се сетих по-рано?
— Не знаеше, че съм взел диамантите.
— О, да.
— И забрави какъв съм всъщност. Мислеше, че безплатно ще разрешава престъплението и ще се задоволя само с вътрешното удовлетворение за усилията си.
— Защо не?
— Защото не съм такъв, Виктория?
— Така ли? Добре тогава, разбойнико, кажи ми, че не си дал част от диамантите на блондинката.
— Бих могъл да ти го кажа.
— Но няма да е вярно, нали? Чакай да отгатна: благодарила ти е по най-естествения за нея начин, после е избягала и ти е разбила сърцето.
— Едва ли. Казах й да се маха. И ако има акъл в главата си, да си намери фалшив паспорт с нова самоличност. Няма гаранции, че холандската полиция няма да й повдигне някое обвинение. Но по-важното беше, че едва ли би искала Слаботелесния и Здравеняка да тръгнат по петите й.
— О, да. Какво стана с тях?
— Нямам представа, но съм сигурен, че по вестниците ще съобщят, ако им повдигнат обвинения. Макар че не ми се вярва. В края на краищата моето беше само история. Може и да беше добре навързана, но не е неоспоримото доказателство, от което Ример се нуждае, ако иска да повдигне обвинения.
— Не беше само историята, Чарли. Даде им отпечатъци.
— Мислиш ли? Не знам — минали са дванайсет години. И държах пистолета няколко пъти без ръкавици. Стюарт дори стреля с проклетото нещо.
— Свидетели тогава. Майката на Луис Ракер. Цяло чудо е, че е дошла на себе си, за да разкаже всичко.
Изсумтях, все едно току се бях порязал.
— Какво?
— Честно? Мислех, че си го разбрала веднага.
— Какво да съм разбрала?
— Добре, ще ти го кажа така — помниш алергията ми към котки?
— Разбира се.
— И си спомняш какво ми стана, когато отидох в къщата на Карине Ракер?
— Да, кихаше.
— Сега си помисли какво ти казах за фабриката.
— Добре, сега като го спомена, се сещам, че не си кихал във фабриката. Голяма работа. Не е толкова странно, че алергията ти не е била толкова силна извън дома й.