— В казармата тъй ни учеха — каза човекът и очите му поеха по дългия път обратно към чашата с уиски.
— Това помага ли? — попита барманът.
— Не — отвърна Форд и му се усмихна дружелюбно. — А сега моля да ме извините — додаде той, — но трябва да тръгвам.
Махна с ръка и излезе.
Тишината в кръчмата продължи още миг-два и след това бе нарушена от мъжа с дрезгавия смях, който отново му даде воля. Момичето, което бе замъкнал в кръчмата, бе успяло хубавичко да го намрази през последния час и навярно щеше да е страшно доволно, ако знаеше, че след около минута и половина той изведнъж щеше да се изпари и превърне в облаче водород, озон и въглероден окис. Когато настъпи този момент обаче, то самото щеше да е твърде заето със собственото си изпаряване, за да има време да се порадва.
Барманът се прокашля. За своя изненада се чу да казва:
— Последни поръчки, моля.
Огромните жълти апарати започнаха да се спускат надолу, като постепенно увеличаваха скорост.
Форд знаеше, че се намират там, горе. И това никак не му се нравеше.
Артър тичаше по пътеката и малко оставаше да стигне до къщата си. Не усещаше как изведнъж стана много студено, не усещаше, че излезе вятър, не забеляза и внезапния нелеп пороен дъжд. Не забелязваше нищо друго освен верижните булдозери, които пълзяха върху развалините, където допреди малко се издигаше неговата къща.
— Варвари с варвари! — крещеше той. — Ще дам под съд общината и ще им взема последното пени! Ще накарам да ви обесят, изкормят и разчекнат! И да ви нашибат с камшик! И ще врите в казана, докато … докато … докато ви приседне.
Форд тичаше след него много бързо. Много, много бързо.
— И след това ще повторя всичко отначало! — крещеше Артър. — И като свърша, ще събера мъничките парченца, останали от вас, и ще започна да СКАЧАМ върху тях!
Артър изобщо не забеляза, че булдозеристите се разбягаха от машините; не забеляза и това, че мистър Просър се взира уплашено в небето. А мистър Просър бе забелязал, че някакви огромни жълти неща се появяват с вой иззад облаците. Невъзможно големи жълти неща.
— И ще продължа да скачам върху тях — крещеше Артър и тичаше, — докато ми излязат пришки на краката или докато измисля нещо още по-ужасно, а след това…
Артър се препъна и падна с главата напред, претъркули се и остана да лежи по гръб. Най-сетне забеляза, че става нещо. Пръстът му се стрелна нагоре.
— Какво, по дяволите, е това? — изкрещя той.
Каквото и да бе, чудовищно жълтото нещо префуча над главите им, раздра небесата с убийствен трясък и отскочи в далечината, а зеещите небеса зад него се събраха с такъв грохот, че ушите на хората се навряха чак в петите.
Появи се още едно такова нещо и направи абсолютно същото, само че по-гръмко.
Трудно е да се каже какво точно правеха хората в този момент на повърхността на планетата, защото и те самите не знаеха какво правят. Нямаше логика в ни едно от действията им — тичаха, за да се скрият в къщите, тичаха, за да избягат от къщите, крещяха нечуто сред адския шум. Улиците в градовете по целия свят се изпълниха с хора. Шумът връхлетя върху колите, те се наблъскаха една в друга, след това като приливна вълна заля хълмове и долини, пустини и океани и сякаш смаза всичко, върху което се стовари.
Един-единствен човек стоеше неподвижен и наблюдаваше небето с ужасна тъга в очите и гумени тампони в ушите. Много добре разбираше какво става — разбрал го бе още когато неговият Суб-Ета Сенс-О-Матик започна да премигва до възглавницата му предната нощ и го стресна в съня му. Именно това бе очаквал през всичките тези години, но когато дешифрира сигнала, седнал сам в полутъмната си малка стаичка, обхвана го хлад и нещо стегна сърцето му.
От всички същества в цялата галактика, които можеха да дойдат и кажат едно голямо „здравей“ на планетата Земя, тъкмо Вогоните ли се намериха!
И все пак поне беше наясно какво трябва да направи. Точно когато корабите на вогоните преминаваха с вой високо над него, той отвори кожената си чанта. Изхвърли ръкописа на „Йосиф и чудното цветно палто на мечтите“, изхвърли и ръкописа на „Господът магьосник“ там, където отиваше, нямаше да има нужда от тях. Всичко беше готово, всичко бе подготвено. Знаеше къде се намира хавлията му.
Изведнъж над Земята се стовари пълна тишина. Ако това е възможно, тя бе по-страшна и от шума. Известно време нищо не се случваше.
Огромните кораби висяха неподвижно в небето, над всички народи на Земята. Висяха неподвижни, огромни, тежки, непоклатими в небето над поруганата Земя. Много хора направо изпаднаха в шок, докато разумът се опитваше да осмисли това, което виждаха очите. Корабите висяха в небето така, както тухлите не могат.