Не бе забележително висок, чертите на лицето му бяха приятни, без да са забележително красиви. Косата му беше остра, червеникава и вчесана назад. Кожата на лицето му изглеждаше обтегната от носа назад. Имаше нещо странно в него, но беше трудно да се каже точно какво. Може би това, че очите му примигваха рядко и когато човек разговаряше малко по-дълго с него, очите му започваха неволно да сълзят вместо неговите. А може би това, че усмивката му беше малко прекалено широка и човек добиваше ужасяващото чувство, че се кани да те сграбчи за гърлото.
Повечето от приятелите, с които се бе сближил на планетата Земя, го считаха за особняк, но от безобидните — един необуздан пияч с някои доста странни навици. Така например имаше навика да се появява неканен на студентски събирания, напиваше се безобразие и започваше да се заяжда с всеки астрофизик, когото успееше да докопа, докато накрая го изритваха навън.
Понякога изпадаше в странен унес и като хипнотизиран се взираше в небето, докато някой го запитате какво прави. Тогава се сепваше виновно, ала след миг се овладяваше и пак се ухилваше.
— Ами гледам да видя някоя летяща чиния — шегуваше се той и всички се засмиваха и го питаха каква точно летяща чиния очаква да види.
— Зелена — отвръщаше той с лукава усмивка, после се изсмиваше лудешки и изведнъж хукваше към най-близкия бар, където поръчваше страшно много пиене и черпеше всички наред.
Подобни вечери обикновено завършваха зле. Напиваше се до козирката с уиски, усамотяваше се в ъгъла с някое момиче и му обясняваше завалено, че, откровено казано, цветът на летящата чиния не е от голямо значение.
По-късно, докато се клатушкаше почти в безсъзнание из нощните улици, често питаше минаващите полицаи дали знаят пътя за Бетелгиус. Обикновено полицаите му казваха нещо в смисъл: „Не мислите ли, сър, че е време да се приберете вкъщи?“ „Опитвам се, миличък, опитвам се“, неизменно отвръщаше Форд в тези случаи.
Всъщност това, което в действителност търсеше с поглед, когато се взираше до забрава в небето, бе каквато и да е летяща чиния. А казваше зелена, защото зелен бе цветът на традиционната космическа униформа на бетелгиуските търговски разузнавачи.
Форд Префект жадуваше да се появи каквато и да е летяща чиния, защото петнадесет години са твърде много, ако си заседнал където и да е, особено пък на едно такова неописуемо тъпо място като планетата Земя.
На Форд много му се щеше в най-скоро време да се появи някаква летяща чиния, защото знаеше как да стопира летящи чинии и да се вози на тях. Знаеше също как могат да се видят Чудесата на Вселената за по-малко от трийсет алтериански долара на ден.
В действителност Форд Префект беше странстващ изследовател, натоварен да събира материали за онази изключително забележителна книга ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ.
Човешките същества лесно се адаптират и до обяд в живота около Артъровата къща настъпи определен порядък. Избраната от Артър роля бе да си лежи и пошляпва в калта и от време на време да настоява да се види със своя адвокат или с майка си, или да получи една хубава книга: избраната от мистър Просър роля бе да прави периодични опити да вразумява Артър чрез някой нов убедителен довод, приказки от рода на „за благото на народа“ или „необходимостта от прогреса“, или пък „Те и мойта къща я събориха веднъж, ама аз дори не се обърнах да я погледна“, а също и чрез други най-различни ласкателства и закани; избраната от булдозеристите роля бе да седят и да си пият кафето и да тълкуват профсъюзните наредби, за да видят дали не могат да извлекат материални облаги от създалата се ситуация.
Земята се движеше бавно по установения си път.
Слънцето започваше да втвърдява калта, в която Артър лежеше.
Още веднъж по него мина една сянка.
— Здравей, Артър — изрече сянката.
Артър вдигна поглед, примижа срещу слънцето и с изненада откри, че над него се е изправил Форд Префект.
— О, Форд! Здрасти! Как си?
— Добре съм — отвърна Форд. — Слушай, имаш ли някаква работа?
— Работа ли? — извика Артър. — Ами налага ми се да полежа пред тези булдозери, защото, ако се махна, ще съборят къщата ми. Но като изключим това, сякаш нямам.
На Бетелгиус не познават сарказма и ако не внимаваше, Форд Префект често не успяваше да го долови.
— Добре тогава — каза той. — Къде можем да поговорим?
— Какво? — каза Артър Дент.
В продължение на няколко секунди Форд сякаш забрави за него и впери поглед в небето, също като заек, който „се опитва“ да бъде прегазен от кола. И след това изведнъж приклекна до Артър.