Така се е зародил един израз, станал вече класически в стопаджийския жаргон. Например: „Хей, сас ли го онзи хупи Форд Префект? Те това се казва фруд — наистина знае де му е хавлията (сас = зная; чувал съм за; срещал съм; правя любов с; хупи = наистина прибран човек: фруд = ама наистина страшно прибран човек).“
Гушнало се кротичко върху хавлията във Форд-Префектовата чанта, Суб-Ета Сенс-О-Матика започна да примигва по-начесто. Много мили над повърхността на планетата огромните жълти неща започнаха да се разгръщат в боен ред. В Джодрел Банк някой реши, че е време за чаша хубав освежителен чай.
— Носиш ли си хавлията? — изведнъж попита Форд Префект.
Артър, който се мъчеше над третата си бира, се обърна към него.
— Какво? Не… Защо, трябваше ли? — Вече се бе отказал да се изненадва, явно нямаше смисъл.
Форд раздразнено цъкна с език.
— Хайде, пий — подкани го той.
В този миг отвън се чу притъпения грохот от някакво срутване и той взе връх над приглушените разговори в кръчмата, над шума, идещ от грамофона-автомат, и над звуците откъм мъжа до Форд, който хълцукаше над уискито, което Форд в последна сметка му бе поръчал. Артър се задави с бирата и скочи на крака.
— Какво става? — изквича той.
— Спокойно — каза Форд, — още не са почнали.
— Слава богу — каза Артър и се отпусна.
— Струва ми се, че просто събарят къщата ти — отбеляза Форд, като изгълта остатъка от последната си бира.
— Какво? — изкрещя Артър. Изведнъж Фордовата магия престана да му действа. Артър хвърли безумен поглед наоколо и изтича до прозореца. — Божичко, истина е! Мойта къща събарят. Форд, какво по дяволите правя аз в тази кръчма?
— Сега вече едва ли има някакво значение — каза Форд. — Остави ги да си направят кефа.
— Кефа? — изквича Артър. — Кефа! — и метна поглед навън, за да провери дали говорят за едно и също нещо.
— Ще им дам аз един кеф! — изрева той и изтърча навън, като застрашително размахваше една почти празна халба. Този ден никой в кръчмата не изпитваше приятелски чувства към него.
— Спрете, вандали! Доморушители такива! — крещеше Артър. — Спрете най-сетне, визиготи полупобъркани!
Налагаше се Форд да го последва. Обърна се бързо към бармана и го помоли за четири пакетчета фъстъци.
— Заповядайте, сър — каза барманът и хвърли пакетчетата върху тезгяха, — двайсет и осем пенса, ако обичате.
Форд обичаше — даде на бармана още една банкнота от пет лири и му каза да задържи рестото. Барманът погледна първо банкнотата, после и Форд. Изведнъж започна да трепери: за миг изпита едно чувство, което не можа да си обясни, защото до този момент никой на Земята не бе го изпитвал.
В миговете на върховно напрежение всички съществуващи форми на живот издават някакъв едва доловим подсъзнателен сигнал. Този сигнал просто събужда ясното и почти затрогващо усещане за това колко далеч се намира това същество от родното си място. На Земята е невъзможно да се отдалечиш на повече от шестнадесет хиляди мили от родното си място, което в края на краищата не е кой знае колко много, затова тези сигнали са прекалено слаби, за да бъдат долавяни.
В момента Форд Префект беше ужасно напрегнат, а родното му място се намираше на 600 светлинни години оттук в близките околности на Бетелгиус.
Барманът за миг се олюля, когато върху му се стовари това страховито, непонятно усещане за отдалеченост. Не разбра какво означава това, но вече погледна Форд Префект с едно ново чувство на респект, почти страхопочитание.
— Сериозно ли говорите, сър? — попита той шепнешком, след което в кръчмата настана пълна тишана. — Наистина ли мислите, че ще настъпи свършекът на света?
— Да — отвърна Форд.
— Днес следобед ли?
Форд вече се бе овладял и отново възприе присмехулния си тон.
— Да — каза той весело, — след по-малко от две минути, според моите изчисления.
Барманът не можеше да повярва, че води този разговор, така както не можеше да повярва, че бе изпитал онова усещане преди малко.
— А не може ли да се направи нещо? — попита той.
— Не, не може — отвърна Форд, като пъхаше фъстъците в джоба си.
Изведнъж в притихналата кръчма някой се изсмя дрезгаво, като че всички бяха оглупели.
Мъжът, който седеше до Форд, беше вече успял да се понакърка. Очите му се запромъкваха бавно към Форд.
— Струва ми се — каза той, — че ако настъпва свършекът на света, се препоръчва човек да легне на земята и да си нахлузи книжна торбичка на главата или нещо подобно.
— Ами направете го, щом искате — каза Форд.