Зи задържа двойната врата на вестибюла отворена, за да мога да мина.
Когато се озоваваме в двора, аз си поемам дълбоко дъх. Есенният въздух в щата Ню Йорк е като леденостудена газирана вода - бълбукайки щастливо, той изпълва синусите и дробовете ти. Обожавам го.
Зи: (Изваждайки ключовете на колата от джоба си.) Помислих, че може да се поразходим с колата.
Аж. P.: Страхотна идея. (Следвам го до оловносивото порше „911 Карера".) Тази кола е...
Зи: Всъщност единственото, което притежавам. (Отваря ми вратата и изчаква да се настаня на мястото до шофьора.)
Докато Зи заобикаля колата и сяда зад волана, аз се опитвам да сдържа вълнението си. Поршетата може и да са луксозни,. спортни коли, ала произлизат от състезателни коли и това си личи. Контролното табло не е отрупано с куп ненужни джаджи. Никакви меки седалки. Никакво натруфено оформление. Всичко тук е високо функционално и мощно.
Това наистина е идеалната кола за него.
Зи запалва двигателя и съвършено калибрираните вибрации, които идват откъм мотора отзад, не оставят никакво съмнение за броя на конете, които се крият там. Докато лъкатуши из чакълестия двор, ловко заобикаляйки фонтана, в който заради наближаващата зима вече няма вода, той се справя безупречно със съединителя и скоростния лост.
Минаваме през портата и поемаме надолу по склона на планината (която и да е тя), където се намира имението. Всичко ми е като в мъгла заради защитния слой мис. Постепенно пътят става равен, ала сега пред нас се изпречват завой след завой. Когато местността наоколо най-сетне идва на фокус, виждам, че се движим по един от многобройните пътища, които пресичат шосе 22. Зи завива наляво и натиска газта. Поршето подскача от нетърпение при настоятелната му команда и гумите му се захващат в асфалта, сякаш имат метални шипове, а двигателят работи не с бензин, а със самолетно гориво. Докато хвърчим напред, чувствам натиск в стомаха ми и се вкопчвам в дръжката на вратата, ала не от страх, че ще се разбием... въпреки че Зи не е пуснал фаровете, а и контролното табло също не свети. Не, в тази безлунна нощ сякаш съществуват само пътят и поршето и аз имам чувството, че летя. Стиснала съм дръжката на вратата единствено в опит да се противопоставя на безтегловността.
Ала после си давам сметка, че не искам нищо да ме задържа, и я пускам.
Дж. P.: Това ми напомня за Мери и Рейдж.
Зи: (без да отмества поглед от пътя) Защо?
Дж. P.: Защото една нощ, докато се влюбваха, той я изведе на разходка с колата си.
Зи: Така ли?
Дж. P.: Аха.
Зи: Романтично копеле си е той.
Колата се носи по пътя, но би могло и да е из вселената, и макар да не виждам завоите и възвишенията, знам, че той ги вижда. Сравнението с живота е неизбежно - всеки от нас, настанен в седалката на съдбата си, се носи по път, който не вижда, каран от някой, който го вижда.
Дж. P.: Отиваме някъде.
Зи: (засмива се тихичко) Нима?
Дж. P.: Не си от тези, които карат безцелно.
Зи: Може да съм обърнал нова страница.
Дж. P.: Не, това ти е вродено и не е нещо, което има нужда от промяна.
Зи: (поглеждайки ме) И къде мислиш, че отиваме?
Дж. P.: За мен няма значение. Знам, че ще ни отведеш дотам и обратно, без да ни се случи нищо лошо, знам също така, че пътуването ще си струва.
Зи: Да се надяваме.
Възцарява се тишина, което не ме изненадва. Зи не е някой, на когото можеш да задаваш въпроси току-така. С него просто си седиш и му даваш възможност да говори, а той може да го стори, може и да не го стори.
Следващият що-годе голям град след Колдуел е на поне половин час от мостовете в центъра, ала от имението на Братството са едва дванайсетина минути. Докато навлизаме в покрайнините му, Зи включва фаровете, за да не нарушава закона. Минаваме покрай бензиностанция на „Ексон", магазин за сладолед на „Стюартс" и „Макдоналдс", както и куп местни магазинчета и заведения, които не са част от никоя верига. Всеки паркинг, покрай който минаваме, е осветен така, сякаш е изваден от картина на Едуард Хопър - езерца от светлина, замръзнали около паркирани коли, машини за лед и контейнери за боклук. Правят ми впечатление жиците, проточили се между телефонните стълбове и светофарите, които висят над всяко кръстовище. Това са невроните, изграждащи мозъка на града, помислям си аз.
Мълчанието не е неловко. Най-сетне се озоваваме пред „Таргет"9.