Мик я изгледа втренчено. Тя също го гледаше, без да мига, очите й бяха като твърди зелени камъчета. „Забрави за това дето била привлекателна! И пираните са по-симпатични“.
— Това е изнудване — каза той. — Да не говорим, че е лъжа.
— Както кажеш. — Тя сви рамене.
— И дори не е вярно.
— Нали затова е лъжа.
— Мамка му! Сериозно ли говориш?
— Рискувах живота си да взема дневника, така че няколко лъжи и малко изнудване са нищо работа. Да, сериозно говоря, Мик. Ужасно сериозно.
— Мамка му! — повтори той. Рискувала си била живота! Каква глупост! Беше по-откачена, отколкото си мислеше. Вбесен, той избута стола си към стената колкото можа по-далеч от масата. Беше готов да избухне на мига и да й каже какво да направи с шибания дневник на майка си. Но после осъзна, че ако заканите й са истински, може да му се наложи спешно да си търси нова работа още този месец. — За бога, Сам, не обичаш да ти е лесно, а? — каза ядосано. — Ако просто ми беше обяснила за какво става дума, ако дори беше пуснала едно „моля“ или „благодаря“, сигурно така и така щях да ти помогна. — Не беше съвсем вярно, но се почувства по-добре, като го каза, така поне се справяше с несправедливостта на ситуацията. — Но не! Трябваше да пристъпиш направо към извиването на ръце.
— Раф ти е шеф. Защо да помагаш на непозната да му отнеме нещо, което той иска?
— Може пък да те съжаля?
Неправилна реплика. Лицето й, което и досега не беше особено открито, се захлопна като капан.
— Спести си съжаленията. Искам единствено дневника на Кърстен. Ако подозрението ми е правилно, ще го намериш под капака на рояла в гостната на Раф.
— Откъде знаеш?
— Защото така направиха в „Казабланка“, което случайно е любимият му филм. Раф обича подобни паралели.
Работата изглеждаше обречена, а и той нямаше намерение да я върши.
— Казах ти. Онази вечер у тях беше единичен случай.
— Е, значи просто ще трябва да стане двоен.
— Ами ако не е там?
— За твое добро се надявам да е там. Просто отиди и го вземи.
Тя стана, огледа се за сервитьора и поиска сметката. Мик не възрази — никога не беше изпитвал по-малко желание да почерпи някого. Когато тя изрови от портмонето си необходимата сума, той също стана и каза хладно:
— Ще ми дадеш ли телефона си, или и него трябва да открия сам?
— Ето. — Тя извади от джоба си тефтерче и написа на една празна страница няколко цифри. Откъсна я и му я подаде. Мик въведе номера в палмтопа си, смачка листчето и го хвърли в пепелника. Тя се поколеба, после каза:
— Благодаря. — Устните й се разтегнаха. Пиранята почти се усмихна.
Но що се отнасяше до Мик, беше прекалено късно за любезности.
— Не ми благодари. Ще се видим, Самфир.
Очите й се разшириха.
— Всички ме наричат Сам — каза му. Както беше предположил, тя очевидно мразеше пълното си име и той я разбираше. Да отидеш в ново училище с подобно име… другите деца сигурно си умираха от кеф. Да си дъщеря на известна поетеса едва ли беше леко. „Самфир и други стихотворения“ — това беше първата стихосбирка на Кърстен Уолър. Беше го открил, докато се ровеше в интернет. Посветена беше на единственото й дете. Жалко, че мрежата не беше изплюла и някое предупреждение за опасност. Можеше да му послужи.
— Жалко. Самфир е толкова красиво име.
Тя вдигна рамене, обърна се и без да се сбогува, тръгна към изхода, почти влачеше калъфа с челото. Раменете й бяха приведени така обезсърчено, че той почти я съжали. Почти. На тротоара тя изправи гръб, сякаш се насилваше да не се поддава на слабостта, и тръгна през тълпите в лятната вечер.
Мик си поръча още бира. Не го бяха изнудвали досега, а бирата му помагаше да свикне с тази новост.
Не че имаше намерение да се остави да го тормозят или заплашват да направи нещо против волята си, но трябваше да си състави стратегия.
Приличаше на избор между това да се поддаде на изнудването или да избяга в Южнокитайско море. Сам изглеждаше достатъчно луда да изпълни заканите си, но Мик не смяташе да се поддава. Сред приятелите си беше известен като мека душа — би направил почти всичко, ако го помолят учтиво, както беше открила Лола, — но ако го притиснеха, ставаше удивително упорит.
Всъщност донякъде беше искрен — Самфир беше хубаво име. Май беше някакво диво ядливо растение3. Не само красиво, а и полезно.