— Опитвам се да разбера колко различни марки мога да намеря. Разбрах, че има и някакви цигари, които се казват „Китчънър. Малък размер“8, които още не съм успял да докопам.
Димът от евтините цигари изпълни купето.
Откакто Елис за първи път беше споменал Амиен, Стивън постепенно се предаде. Мислеше си, че никога няма да се върне в този град, но стигна до убеждението, че всичко там се е случило толкова отдавна и е било преживяване от такъв странен вид, че нямаше нищо общо с живота, който водеше в момента. Може би беше донякъде рисковано да посети местата от онова време, но не смяташе, че е способен на някакви сантиментални чувства. Изпитваше само известно любопитство какво се е случило с града. Грей му беше обяснил, че е бил „поочукан“ от снарядите.
— Искам да ви питам нещо, сър — започна Елис. — Нали се сещате за картите от онази вечер. Дали вие…
— Няма нужда да ми говориш на „вие“ и да ме наричаш „сър“. А що се отнася до картите… ти какво мислиш?
— Мисля, че предварително ги беше подредил.
Стивън се усмихна.
— Разбира се, че ги бях подредил. Дори и Уиър го разбра.
— Тогава защо те кара да му гледаш?
— Защото е уплашен.
Елис изглеждаше озадачен.
— Да. Сигурно ти се струва странно. Уиър не ми вярва. Има нужда от нещо, което да го крепи. Опитва се да се убеди, че си струва да се бори за собственото си оцеляване. И дори да умре за него, ако може така да се каже.
— И картите му помагат?
— Вероятно. Той е много уплашен човек. Сигурно успява да се самозалъже.
— Разбирам — отвърна Елис. Сетне попита рязко и безцеремонно: — И кога се пречупи така?
— Не мисля, че става въпрос за такъв вид страх — каза Стивън внимателно. — Той не се бои от обгазяване или че може да бъде затрупан. Страхува се, че нищо няма смисъл, че няма цел. Че някак си се е озовал в погрешен живот.
— Ясно — отвърна не много убеден Елис.
Влакът продължи към Амиен и Стивън усети, как се изпълва с все повече приятни предчувствия. Елис не беше човекът, когото би избрал да го придружава, но реши да бъде мил с него. Уиър беше настанен във възстановителен център край Ара. Искаше му се да се прибере у дома, но наранявания като неговите се разглеждаха с подозрение още от първите дни на войната, когато пехотинците си пъхаха ръцете в бързо въртящи се механизми с надеждата да се увредят сериозно.
Елис извади лист хартия и започна да пише писмо до близките си у дома. Стивън гледаше през прозореца. Звуците на войната го напускаха. За разлика от Уиър, който чуваше въображаемия тътен на експлозиите дори в тихата спалня в дома на родителите си, Стивън успяваше да го забрави.
Питаше се какъв ли е бил преди седем години? В какъв свят беше живял, в каква приповдигната и шеметна реалност? По онова време всичко му изглеждаше правилно. Силните чувства, които се бяха отприщили у него и се възпламеняваха всеки ден от повтарящото се блаженство за сетивата му, тогава му се струваха не просто логични, но и важни. Мислеше си, че в онзи етап от живота си бе започнал не просто да проумява, а и да доказва нещо, макар вече да не знаеше какво.
— Какво ще правиш в Амиен? — попита той Елис.
— Не знам. Никога преди не съм бил в отпуск. Нямам представа колко е нормален животът там. Ще ми се да отида на театър. Какво би трябвало да правя?
Стивън сви рамене.
— Повечето хора искат първо да се напият, след това отиват в някой бардак.
Елис се намръщи.
— Това май няма да ми хареса.
Стивън се засмя.
— Кое? Да се напиеш?
— Не… другото.
— Обаче трябва. В армията смятат, че е добре за здравето да бъдеш редовно с жени. Бардаците се наблюдават от военната полиция.
— А ти ще ходиш ли? — попита предизвикателно Елис.
Стивън поклати глава.
— Не. Не изпитвам никакъв интерес.
— Е, значи и аз няма да ходя — отвърна Елис.
— На кого пишеш?
— На майка ми.
Стивън се усмихна.
— Значи съм те попитал в най-неподходящия момент. Но аз определено ще отида в някой бар. Трябва да ме оставиш да те почерпя шампанско. Така се започва.
Когато влакът спря, Стивън не успя веднага да разпознае гарата. Беше нащрек за спомени, но такива нямаше. На перона вдигна глава към сводестия таван, след това сведе очи към тълпата. С Изабел бяха заминали от друг перон в дъното на гарата. Помнеше зелената врата, в която се беше взирал през прозореца на вагона, докато чакаха да потеглят. Погледна над релсите и я видя, беше си съвсем същата.
8
Става дума за фелдмаршал Хърбърт Китчънър, който по време на Първата световна война е военен министър на Великобритания. Портретът и името му са били отпечатани на някои марки цигари, които са влизали в задължителния порцион на войниците. — Б.пр.