В ранния следобед двамата с Елис тръгнаха през павирания площад пред гарата. Денят беше мрачен, но за първи път от шест месеца имаше признаци, че зимата може и да отпусне хватката си. Вече не валеше и вятърът не беше пронизващ.
Поеха към катедралата. По някои от сградите имаше следи от шрапнели. Отдалечен само на няколко километра от фронтовата линия, Амиен беше пострадал от урагана на войната. След последното настъпление на съюзническите войски той за пръв път беше безопасен: нямаше бомбардировки и местните търговци се опитваха да печелят от възстановеното спокойствие по поречието на Сома. Магазините отваряха отново; вечерният час в осем за баровете и ресторантите беше премахнат.
Стивън разглеждаше жадно улиците, които помнеше. Бяха общо взето непроменени, въпреки че тук-там се виждаше по някоя паднала стена или обгорена зидария. Никога не се беше опитвал съзнателно да си ги представи през изминалите седем години; рядко се сещаше за града. Но докато крачеше по познатите места, улиците сами извикваха спомените му.
На един ъгъл имаше сграда с фахверкова фасада9, през чийто отворен прозорец някога Изабел беше чула мелодия, която я беше развълнувала, но това бе предизвикало присмеха на приятеля на съпруга й Берар. Вдясно по една тясна уличка се стигаше до ресторанта, в който Стивън често беше ходил да обядва. Може би любимата му маса още беше до прозореца; сигурно зад бара стоеше същият парижанин.
— Елис, имаш ли нещо против да отидем там? Видях едно заведение, което помня.
— Стига да има шампанско. Да не е „Гобер“? Препоръчаха ми го.
— Не си спомням как се казваше. Държеше го мъж, който някога е имал кафене на площад „Одеон“ в Париж.
Стигнаха до ресторанта и Стивън надникна през витрината. Старите сепарета ги нямаше. Виждаше се гол тезгях в единия край, а в другия — евтини маси и столове. Бутна леката дървена врата с парче тюл върху стъклото и тя остърга каменния под. Вътре нямаше никого. Приближиха се до бара, зад който се виждаха няколко полупразни полици.
Плешив мъж със сбръчкано уморено лице и мазна престилка слезе схванато от горния етаж през малка врата в дъното на помещението. На долната му устна висеше цигара. Изръмжа някакъв поздрав. Стивън поръча две бири.
— Знаете ли какво се е случило с предишния собственик? — попита той.
— В Германия е. Пленник. Арестуваха ги през 1914 година.
— Кои?
— Всички мъже от Амиен. Когато германците окупираха града.
Стивън взе бирите.
— Искате да кажете, че всички мъже в града са откарани в Германия?
Мъжът сви рамене.
— Само глупаците. И страхливците. Останалите се споразумяха.
— Ами вие?
— Прекалено стар съм, за да се интересуват от мен.
— Какво разправя? — попита Елис.
— Казва, че предишният собственик на ресторанта е депортиран в Германия. Доста е мрачно тук, а? А беше много приветливо, пълно със студенти и други хора.
Стивън остави бирата си между мръсните отпечатъци от чаши по поцинкования тезгях. Изведнъж проумя какво се беше случило със студентите, които крещяха поръчките си и изпълваха помещението с цигарен дим. Оцелелите при Вердюн сега се събираха за атака при река Ен под ръководството на техния нов вдъхновяващ генерал.
— Да вървим — каза той. — Да намерим друго заведение.
— Защо? Точно започвах да…
— Прекалено тъжно е тук. Хайде. — Стивън остави няколко монети на тезгяха.
Навън беше започнало да се стъмва и Стивън се тревожеше да не провали първия отпуск на Елис със собствените си мисли.
— Ти избери мястото — каза той, — а аз ще почерпя.
Минаха покрай катедралата, край чиито стени чак до най-долните прозорци бяха наредени чували с пясък. Зидарията й беше непокътната, но някои стъкла липсваха. Стивън забеляза, че много жени в Амиен носеха траурни дрехи.
Спряха в един бар, който се казваше „Стридата“, макар вътре да не се предлагаха никакви стриди. Беше пълен с войници от всякакви националности: англичани, французи, белгийци, португалци. Стивън поръча шампанско и наля в чашата на Елис. Вдигна своята и всеки пи за здравето на другия. Стивън искаше бързо да стигне до забравата. Откри, че му е по-трудно да се адаптира към този сравнително нормален свят, отколкото си беше мислил. Присъствието на толкова много войници го объркваше. Знаеше, че много от тях са газили в кал до кръста и са пълзели сред плъхове предишния ден. Гледаше лъснатите токи на коланите им и гладко избръснатите им лица. Щом можеха да се смеят толкова весело сега, на какви ли други измами бяха способни?