Здрависаха се и Люсиен се обърна към мадам Азер.
— Чухте ли новината? Съгласили са се да върнат на работа десетимата мъже, които уволниха миналата седмица. Не отстъпват за заплащането, но все пак е някакво начало.
Мадам Азер усети въпросителния поглед на Стивън, насочен към нея, и каза:
— Сигурно се чудите какво правя тук, мосю. Нося храна на мосю Льобрун от време на време и той я дава на семействата на бояджиите. Някои от тях имат по пет или шест деца, понякога дори повече, и им е трудно.
— Разбирам. И съпругът ви не знае.
— Не знае. Не е редно да общувам с работниците му, но бояджиите са отделна гилдия, както знаете.
— Не се извинявайте! — каза Люсиен. — Даряването на храна е просто акт на християнско милосърдие. А и несправедливостта към моите хора е невероятна. Миналата седмица на събранието на синдиката…
— Не започвайте пак — засмя се мадам Азер.
Люсиен се усмихна.
— Вдигам ръце от вас, мадам.
Стивън почувства остра тревога заради фамилиарността, с която Люсиен се обръщаше към мадам Азер. Не го вълнуваха особено нито целите на стачката, нито деликатното положение на мадам Азер. Искаше само да знае как бе успяла така да се сближи с напористия млад мъж.
— Мисля, че е време да се връщам във фабриката — каза той. — Съпругът ви ще дойде, за да ме запознае с довършителния процес.
— Вие работите с Азер? — Люсиен беше силно учуден.
— Работя за английска компания, която ме изпрати тук за малко.
— Говорите много добър френски за англичанин.
— Научих го в Париж.
— И какво ви каза той за стачката на бояджиите?
Стивън си спомни забележката на Азер за „малкия Люсиен“.
— Не много. Мисля, че ще се разтревожи повече, когато засегне и неговата фабрика.
Люсиен се изсмя необуздано.
— Скоро и това ще стане. Уверявам ви. Мадам, искате ли нещо за пиене.
— Много мило. Може би чаша вода.
Люсиен излезе, но Стивън не си тръгваше, не му се искаше да остави мадам Азер.
— Не бива да си мислите лоши неща за мен, мосю — каза тя.
— Разбира се, че не — отвърна Стивън, доволен, че я интересува какво мисли той за нея.
— Аз съм лоялна към съпруга си.
Стивън не отговори. Чу приближаващите стъпки на Люсиен. Протегна се, хвана ръката на мадам Азер и я целуна по бузата. И веднага си тръгна, преди да я види как пламва, като каза „довиждане“, все едно че целувката му е била просто жест на любезно сбогуване.
Изабел Азер с моминско име Фурмонтие произхождаше от семейство, живеещо край Руан. Беше най-малката от пет сестри и бе разочаровала баща си, защото не се оказа синът, който той искаше. Тъй като беше изтърсак, родителите не й обръщаха никакво внимание. Докато се роди петата им дъщеря, вече бяха престанали да виждат очарование в шумовете и промените на детството. Две от по-големите й сестри, Беатрис и Делфин, от малки се бяха съюзили срещу хладната тирания на баща им и наглите манипулации на мадам Фурмонтие. И двете бяха жизнени, остроумни момичета с много таланти, които родителите им нито забелязваха, нито насърчаваха. Развиха някаква споделена себичност, която ги предпазваше от риска да се отклонят твърде много от общата им подкрепа една към друга.
Най-голямата дъщеря, Матилд, беше избухлива и се сърдеше с дни. Имаше тъмна коса и хладен поглед, който понякога караше дори баща й да се замисли, преди да я ядоса. Когато навърши осемнайсет, тя беше завладяна от страст към един архитект, който работеше близо до катедралата в Руан. Той беше дребен пъргав човек, бърз като невестулка. Беше женен от десет години и имаше две дъщери. Слуховете за нарастващата им близост достигнаха до ушите на мосю Фурмонтие и това предизвика шумна разправия. От стаята си в мансардата петгодишната Изабел чу за първи път как се разгарят страстите у възрастните хора. Баща й първо говореше умолително, но сетне изпадна в пристъп на гняв, а прословутият нрав на сестра й забуча като истинска природна стихия. Усети как къщата потрепери, когато Матилд затръшна вратата зад себе си.
Изабел беше изключително сладко дете. Не си задаваше въпроси за безразличието на родителите си. Най-близкият й изповедник беше сестра й Жан, която беше две години по-голяма. Жан беше най-находчива от всички момичета. Не й се наложи да напусне първа семейството като Матилд, нито пък се включи в съюза между Беатрис и Делфин. Когато един ден на Изабел неочаквано и необяснимо й потече кръв, Жан й каза това, което майка им от леност или от свенливост беше пропуснала. Кръвта би трябвало да е срамна, каза Жан, но тя никога не била вярвала в това. Смятала я за ценна, защото напомняла за един по-велик жизнен ритъм, който ще ги изведе от ограниченията и скуката на детството. Изабел, все още шокирана от случилото се, прие на доверие възторга на Жан, макар й с известно безпокойство. Не можеше да се примири с факта, че това тайнствено нещо, което обещаваше нов живот и освобождение, трябва да се проявява по такъв болезнен начин.