— Чудя се какво ли би казал баща ми — каза той замислено. — Разбира се, те всички „допринасят“, както той се изрази. — Уиър преглътна и облиза устни. — Само дето неговият и моят принос изглеждат толкова различно.
Стивън се взря в него и поклати добронамерено глава.
— Знаеш ли от какво наистина се страхувах? — попита. — Най-много ме плашеше мисълта, че някой от тези мъже ще се окаже жив.
Уиър се засмя.
— След толкова време?
— Известни са и такива случаи — каза Стивън. После му хрумна нещо. — Къде е Бренън? Видя ли го да се връща?
— Не.
Стивън тръгна да го търси из окопа. Намери го да седи притихнал на банкета близо до землянката, в която спеше заедно с още пет-шест души.
— Съжалявам, Бренън — каза той. — Сигурно е било ужасно за теб. Не трябваше да идваш.
— Знам. Исках да дойда. Сега се чувствам по-добре.
— Чувстваш се по-добре?
Бренън кимна. Имаше продълговата глава с гъста черна мазна коса, която Стивън наблюдаваше в този момент отгоре. Когато вдигна лице, на него беше изписано спокойствие.
— Поне си измий ръцете, Бренън. Сложи им малко хлор. Вземи си почивка, ако искаш. Ще кажа на сержанта ти, че си освободен от наряд.
— Няма нужда. В известен смисъл се чувствам късметлия. Помните ли миналия юли, когато паднах от банкета, а една мина избухна и ми счупи крака? И после видях как вие всички се изкатервате от окопа навън. Извадих късмет.
— Да, но съжалявам за брат ти.
— Всичко е наред. Намерих го, това е важното. Не го оставих да лежи там. Върнах го и сега ще получи подобаващо погребение. Ще има гроб, който хората ще виждат. Когато войната свърши, ще мога да идвам да оставям цветя на него.
Стивън беше учуден на увереността на Бренън, че той самият ще оцелее. Когато се обърна да си върви, Бренън си запя тихо някаква ирландска песен, която беше пял и сутринта, когато чакаха да започне настъплението. Гласът му беше дрезгав настойчив тенор, а и знаеше много песни.
Цяла нощ пя на брат си, когото беше донесъл със собствените си ръце.
В ресторанта на хотел „Фолкстоун“11 в Булон се беше събрала развълнувана компания млади офицери. Повечето от тях бяха на фронта само от шест месеца, но имаха какво да разказват на приятелите и роднините си. Войната не им се отразяваше много зле. Бяха станали свидетели на осакатявания и смърт; бяха преживели физически неудобства, студ, влага и умора, каквито никога не бяха си и помисляли, че могат да издържат, но все още гледаха на службата си като на нещо, което, ако се редува с редовни домашни отпуски, би могло да се изтърпи, поне за известно време. Пиеха шампанско и се хвалеха какво ще правят, като се приберат в Лондон. По време на голямото кръвопролитие от миналата година все още не бяха в армията и не можеха да предвидят механизираната скотобойна, която се очакваше в непроходимата кал на Фландрия през следващите месеци. Ужасът по време на антракта беше поносим; те тръпнеха от радост, че са оцелели и се топлеха един друг с ентусиазма на облекчението. Младите им гласове приличаха на цвъртене на скорци под полилеите.
Стивън ги чуваше от стаята си на втория етаж, където пишеше писмо на Жан. Манерката с последното уиски от Арас беше почти празна, пепелникът — пълен. За разлика от подчинените си, които пишеха до вкъщи всеки ден, на него му липсваше опит в кореспонденцията. Писмата на войниците, които той четеше уморено, бяха пълни с окуражителни думи към близките им, коментари за получените колети и молби за още новини.
Стивън не мислеше, че Жан има нужда да я уверява, че е добре; нито че се интересува от подробности от фронтовия живот. Стараеше се да не споменава Изабел и смяташе, че е разумно да пише за неща, които касаят едновременно и него, и Жан — а именно Амиен и как хората и сградите в него са оцелели.
Онова, което искаше да й каже, беше, че заедно с Майкъл Уиър тя е най-добрият му приятел. И тъй като можеше и да е мъртъв след месец, нямаше причина да не го направи. Написа: „За мен писмата ви означават много, защото чрез тях имам връзка с нормалния свят. Оценявам любезността ви към мен. Приятелството ви ми дава сили да оцелея.“
Скъса листа и го изхвърли в кошчето до краката си. Жан не би харесала това; беше прибързано и грубо от негова страна. Трябваше да е по-официален поне в началото. Подпря глава на ръцете си и се опита да си представи издълженото умно лице на Жан.
Каква беше тази жена? Какво очакваше да й каже? Представи си тъмнокафявите й очи под извитите вежди. Те бяха интелигентни и насмешливи, но въпреки това нежни и състрадателни. Носът й приличаше на носа на Изабел, но устата й беше по-голяма, а устните — по-тъмни. Брадичката й беше остра, макар и малка. Чертите й, които говореха за сила, тъмният цвят и възпиращото излъчване на очите й придаваха малко мъжки вид; но пък красотата на бледата й кожа, която не беше толкова изразителна като тази на Изабел, но също бе гладка като слонова кост по лицето и шията, издаваше необикновена деликатност. Не знаеше как да подходи към нея.
11
Хотелът носи името на английския пристанищен град Фолкстоун. Френският град Булон сюр Мер и Фолкстоун се намират на двата противоположни бряга на Ламанша. — Б.ред.